— Вижте, вижте, не ви ли прилича на маце, ето я и цицката…
Тя се облегна уморено на стената. Не, не можеше да се оправи с тях… Ако сега се втурнеше вътре яростна и запечаташе в съзнанието им образа си на „зряла жена в домашен халат, надаваща истерични крясъци в нощта“, нямаше ли да повлияе пагубно върху сексуалното им развитие? И да им създаде комплекси?
Едно беше сигурно — че непременно ще я заболи глава.
И като ранено животно тя се повлече обратно към сенките на къщата. Тъкмо в този момент Елиът шумно превзе стъпалата на вътрешната стълба и се втурна в детската стая.
— Ей, момчета!
— Гледайте, станаха две мацки…
— В задния двор видях чудовище!
— Чудовище ли? Я виж, ето ти един истински марсианец на екрана!
— Приличаше на таласъм! Високо към един метър, с дълги ръце! Беше в царевицата…
— Затвори вратата да не събудиш мама.
Вратата се затвори. Мери бавно се отправи към стаята си. Тя грешеше, не къщата се бе килнала на една страна, ами Елиът нещо се бе чалнал. И то доста…
Или може би някой боязлив сексманиак наистина бе избрал нейната градина, за да задоволява перверзните си наклонности?
Но защо, питаше се тя?
Защо все на мен?
3.
— Тук беше, ето тук…
Извънземното се вслушваше в гласовете на хората, които се бяха върнали на мястото на приземяване и трескаво го обхождаха. Скрито зад дърветата, то долавяше смисъла на думите — тук е имало великолепен летателен апарат, който им се е изплъзнал. Един фантастичен кораб, на какъвто Земята можела само да се чуди, се е спуснал и тайнствено се е издигнал отново.
— … измъкна се под носа ми.
Водачът им с подрънкващия наниз от зъби на пояса се въртеше ядосано, а подчинените му глупаво кимаха. После водачът им влезе във возилото си и потегли, а те го последваха. Вече беше светло и сечището пак опустя.
Извънземното се вгледа тъжно в следите, оставени, от кораба.
… измъкна се под носа ми.
То безсилно повдигна ръка. Беше изтощено, гладът започваше да го мъчи. На Земята нямаше от онези висококалорични таблетки чудодейна концентрирана храна, с която се подкрепяха на кораба. Опита се да сдъвче някакви горски плодове, но те никак не му се понравиха и то изплю твърдите малки семенца. През милионите години, в които бе събирало диви растения, никога не си бе дало труда да научи кои са ядливи и кои не, а сега беше вече твърде късно да поправя грешката си.
Ех, да имаше поне една малка таблетка, заредена с енергия…
То се помъкна обратно в храсталака, омаломощено и отчаяно, а от едно пълзящо растение, което се бе осмелило да опита, го сърбеше цялото тяло. Явно идеше краят му.
Елиът бързаше с велосипеда си към хълмовете. Не знаеше защо. Сякаш фарът на колелото беше магнит, притеглен от желязо, заровено някъде в тия възвишения. Да, велосипедът сам го водеше, а той просто му се подчиняваше.
Такива като Елиът обикновено ги наричат тарикати на дребно. От време на време той свиваше по нещо от кварталното магазинче на Парчизи. Имаше писклив пронизителен глас и ту го отприщваше като дух от бутилка, ту го снишаваше. И все му се случваше да изтърси нещо не на място в клас или вкъщи на вечеря.
Паднеше ли му да изклинчи, винаги изклинчваше, разчиташе, че Мери или брат му Майкъл ще свършат работата вместо него. Имаше обаче неща, от които не можеше да избяга, и техният списък беше доста дълъг, тук влизаха и ужасните очила с дебели стъкла, които го караха да се чувства като жаба в буркан. С две думи — един тарикат на дребно с прогресираща невроза. Неговата пътечка в живота не водеше доникъде, предопределението му бе да израсне посредствен, свидлив и меланхоличен — от онзи тип хора, които обикновено се хвърлят под влака. Някой детски психолог би ви казал, че нещо подобно очаква и Елиът, ако този ден житейският му път не бе направил остър завой към хълмовете.
Велосипедът му го отведе до черния път горе на хълма. Той слезе от него и взе да го тика през изпомачкания листак. Колелото му беше очукано и ръждясало, толкова често го бе захвърлял под дъжда, но днес, днес то му се струваше леко като перце. И сякаш блестеше като ново изпод ръждата.
То го поведе по една лъкатушеща пътека през гората. Елиът стигна до сечището и веднага разбра, че на това място се е случило нещо поразително… Всичко наоколо сякаш все още носеше спомена за огромния кораб. Момчето хвърли бегъл поглед през очилата си към изпомачканата трева и почти отгатна каква форма е имал корабът.
Сърцето му биеше лудо и ако в него имаше светлинка, тя сигурно щеше да запламти. Челото му също гореше, поемайки сякаш разсеяното лъчение колосалната енергия на кораба, което още се носеше над сечището.