Скрито в близките храсти, древното космическо същество не се показваше, защото онова противно куче на момчето можеше да души някъде наоколо с надеждата да ухапе един изтъкнат междугалактически учен за глезена.
Но като че ли… младежът бе сам. Все пак най-добре си беше да остане незабелязано. Скоро в тия шубраци щеше да издъхне едно извънземно и нямаше смисъл да привлича ничие внимание.
Момчето обаче предприе ред любопитни действия. То извади от джоба си някаква торбичка, от която взе малък предмет. Наведе се и го сложи на земята, направи няколко крачки и сложи друг, после трети, и още, й още, така, докато се скри от погледа по виещата се пътека.
Древният пътешественик изпълзя бавно от прикритието си. Любопитството беше най-лошата черта в характера му, но вече беше твърде стар, за да се променя. Пълзейки, той навлезе в сечището да види какво е оставило момчето.
Оказа се малко топче, което удивително напомняше хранителните таблетки на кораба. Извънземното го повъртя в дланта си и съзря някакъв неразбираем код, изписан върху него.
„М и М“.
После смело го сложи в устата си и го остави да се разтвори.
О, вкусно…
Дори превъзходно! Всъщност то никога не бе опитвало нещо подобно в тази галактика.
Странното същество забърза по следата, като поглъщаше едно подир друго топченцата, оставени от момчето, и постепенно силата му почна да се възвръща, а в сърцето му се зароди надежда. Следата го заведе отново до къщата на непознатия малък землянин…
Мери сервираше вечерята. Беше приготвила едно от по-отбраните си блюда: консервирани макарони със сирене, поръсени с твърдо сварени пшенични зародиши и гарнирани с малко кашу, за да се подсили изтънченият вкус.
Хайде, Елиът, изяж си вечерята.
Той както винаги се бе надвесил над чинията си, сякаш се готвеше да се гмурка с шнорхел.
Това дете страда от депресия, каза си Мери и неволно си представи други, вече отминали вечери, когато Елиът беше още много малък, а тя и съпругът й се замерваха с ножовете за хранене. Веднъж едно цяло пиле се удари в стената, а картофеното пюре се пръсна, в тавана, образувайки нещо като сталактити, от които закапа сос по невръстната главица на Елиът. Всичко това едва ли му се бе отразило добре. Тя се опита да побъбри с децата, за да разведри вечерята.
— Как мислите да се маскирате за празника на Вси светии?
Ужасната вечер бързо наближаваше — неколкостотин деца щяха да се изсипят в къщата й, да я вбесят с фалшивото си пеене, а после да я гледат в ръцете.
— Елиът ще се направи на таласъм — каза Майкъл.
— Я млъквай — изръмжа Елиът.
— Млади човече — Мери почука с вилицата си по чашата на Елиът, — по-добре си изяж макароните.
— Никой не ми вярва — оплака се Елиът и погледна още по-унило пъстрото ястие в чинията си. Мери го погали по ръката.
— Не че не ти вярваме, миличък…
— Истинско беше, кълна се! — Елиът вдигна поглед към майка си; уголемени под дебелите стъкла на очилата, очите му горяха умоляващо.
Мери се обърна към Гърти, най-малката в семейството, само на пет години, а вече с претенции за своя собствена къща.
— Гърти, скъпа, а ти какво ще бъдеш на празника?
— Бо Дерек.
Като си представи невръстната си дъщеря да минава полугола и пийнала по улицата, на Мери свят й се зави! Тя зарови вилица в макароните си и се опита да потърси друга тема за разговор. Майкъл обаче отново подкачи Елиът.
— Може да е било игуана — подхвана той покровителствено като по-голям брат.
— Аз ги излових — обади се Мери безучастно, дъвчейки кашу.
— Не беше игуана — заяви Елиът.
— Ами тогава — продължи Майкъл — чувал ли си, че по каналите се срещали алигатори?
Алигатори ли, помисли си Мери. Мога да почна да броя и алигатори вечер за разнообразие.
Тя притвори очи и пред нея в миг се появи един грамаден зелен екземпляр със святкащи зъби.
Обърна се към Елиът.
— Това, което Майкъл иска да ти каже, скъпи Елиът, е, че просто ти се е привидяло… Случва се. На всички нас постоянно ни се привиждат какви ли не неща… — Аз например често си представям как оглеждам щанд за разпродажба и изведнъж съзирам парфюм на „Диор“ само за два долара, погрешно поставен там. А след това влизам сред зашеметяващ аромат в един ресторант, например „Макдоналдс“.
— Не може да ми се е привидяло! — настояваше Елиът.
— Или пък — не спираше Майкъл — е бил някой перверзен тип.
Мери се намеси:
— Моля те, Майкъл, не втълпявай на Гърти такива работи!
— Какво е перверзен тип, мамо?
— Ами, просто чичко в дъждобран, миличка.
— Или пък някое дете олигофренче — добави Майкъл.