Космическото същество предпазливо пристъпи до Елиът, ала очите на момчето се разшириха в ужас и то отново се отдръпна. Не беше смелчага, имаше да изпълнява толкова поръчки, да пише домашни, да подрежда къщата, да свърши хиляди неща, но такова нещо…
Чудовищните очи пак го пронизаха като рентген, той усещаше как проникват дълбоко в тялото му, излъчват особена енергия, питат, пресмятат, анализират. Устните на уродливото същество се бяха изкривили в страхотна гримаса, а малките му остри зъбки поскръцваха. Какво искаше то? Елиът чувстваше, че се опитва да му каже нещо.
Древният пътешественик протегна ръка и я разтвори. В грамадната му люспеста длан се топеше последното бонбонче „М и М“.
Елиът сведе поглед към бонбончето, после вдигна очи към чудовището. То посочи с дълъг пръст дланта си, после — устата.
— А, така ли! — тихо възкликна Елиът, извади пакетчето с бонбони от якето си и бавно тръгна назад, като нареждаше през двора пътечка от бонбони. Коленете му още трепереха, а зъбите му не преставаха да тракат, проваляйки скъпоструващия труд на зъболекаря.
Старият космически пришълец го следваше неотстъпно, вземаше всяко поредно бонбонче и лакомо го поглъщаше. О, това беше храна на кралете, на боговете, на победителите! Ако му бе съдено да издържи самотното си изпитание на тази планета, то щеше да занесе проба от тази храна на капитана си, защото с нейна помощ необятните пространства можеха да бъдат пресичани с лекота.
От ъгълчетата на устата му се стичаше шоколад. Пръстите му също бяха целите в шоколад. Извънземното го облиза с върховна наслада. Силата му се възвръщаше. То чувстваше как чудодейното вещество преминава в кръвта му и насища мозъка му с тайнствените си съставки, раждайки прекрасни пориви на радост и светлина. То проумя смисъла на земния живот — десет милиона години еволюция, за да се сътвори чудото „М и М“!
Какво повече можеше да иска човек от една планета?
Събирайки жадно малките дражета, то бързо прекоси моравата и докато усети, се намери в къщата на земляните.
Очите му ужасено се завъртяха. Непознатият свят го обграждаше от всички страни — всяко кътче от него, всеки предмет, всяка сянка бяха съкрушителен шок за сетивата му! Но то трябваше да го понесе, за да получи повече от фантастичните „М и М“.
По пътечката от бонбони то изкачи една вътрешна стълба, после пресече голям салон и влезе в стаята на момчето.
Там за награда Елиът му подаде цяла шепа „М и М“. То ги изгълта на един дъх. Може би постъпи доста необмислено, но кой знае какво щеше да му донесе утрешният ден.
От гласовата кухина на момчето се чуха звуци:
— Аз съм Елиът.
О, каква бъркотия от неразбираеми думи! Но щом някой е разделил с теб своите „М и М“, можеш да му имаш доверие… Изтощено, извънземното се отпусна на пода. Докато заспиваше, усети как го, обгръща меко одеяло.
Дълго време Елиът лежа буден, не смееше да заспи. Чудовището лежеше на пода до леглото му, а под одеялото се очертаваха гротескните му форми. Откъде бе дошло? Той знаеше само, че не е от този свят.
Мъчеше се да разбули тая загадка, но то беше като да се опитваш да хванеш в шепите си мъгла.
Вълни от особена енергия изпълниха стаята — видими като нажежения въздух в пустинята, те се издигаха нагоре, блещукайки. В техния танц Елиът усещаше някакъв неземен разум, който бе нащрек, дори когато съществото спеше, някакво непонятно сетиво изучаваше стаята, прозорците, взираше се в нощта навън.
Елиът долови едва чуто скимтене в салона и се досети, че Харви пак е напуснал поста си на задния вход и се е свил пред вратата му. Чу го как глозга рамката на вратата и как опашката му тупа по пода.
Какво има вътре, питаше се озадаченото животно и нервно гризеше дървото. Блещукащите вълни, които виждаше Елиът, достигаха и до него и тревожеха обърканите му кучешки мисли. То проскимтяваше и тупаше с лапи по вратата, после се отдръпваше, защото всъщност не му се искаше да влиза вътре, не му се искаше да се доближава до тази пулсираща вълна, трептяща като мозък в стар кокал — едър и отбран, но коварен, с тътнеща сърцевина…