Дали му мина през ум, че там може да напише писмо и да го изпрати на Луната?
— Как да те наричам? — попита Елиът и се взря в огромните светещи очи на чудовището. Малки фонтани енергия непрестанно избликваха и се стапяха в тях. Съществото напрягаше сетивата си да се ориентира наоколо и Елиът отстъпи, за да му направи място.
— Ти си извънземно, нали?
Извънземното премигна и Елиът почувства, че огромните сфери му отговарят по някакъв начин, но от това съобщение главата му само забръмча, като че вътре бе влязла муха.
Момчето отвори вратата на спалнята. Чудовището мигом отскочи назад, защото от другата страна се появи онова гадно земно зверче с влажна муцуна и очи, пълни с глупаво любопитство, което не преставаше да издава най-недружелюбни звуци към извънземния гост.
— Харви! Стой мирно! Не лай, не хапи! О, доброто ми куче. Умният ми Харви…
— Рррргг… ррррггг…
Речта на кучето беше на много по-ниско стъпало в комуникационната верига от тази на момчето и звуковете й наподобяваха вой на космически кръстосвач, включен на заден ход.
— Видя ли, Харви? Той е кротък. Няма да те закачи. Видя ли?
Тънка ивица мъгла заизвира от пръстите на единия крак на пришълеца. Харви пъхна нос в мъглата и тозчас видя неща, които поразиха кучешкия му ум: огромен бял кокал от светлина се стрелна в мрака — той летеше, летеше с праисторически вой, който заглъхваше в ехтящите дълбини на космоса…
Кучето се сви уплашено, главата му се замая. Боязлив стон се изтръгна от гърлото му. То се отдръпна, навело муцуна.
А чудовището пристъпи напред.
— Ти говориш ли? — Елиът имитира с пръстите на ръката си патешка човка.
Древното същество отново премигна, после на свой ред раздвижи пръсти и започна да чертае сложните структури на галактическия разум, космическите супер-кодове на оцеляването, творени вече десет милиона години.
Елиът запремигва глупаво, докато пръстите стремително описваха леки кръгове, спирали и ъгли на непонятни физически закони.
Като видя, че усилията му отиват напразно, гостът отпусна ръце отчаян, но си спомни, че пред него стоеше само едно десетгодишно дете.
Ами сега какво да правя? Престарялото чудовище започна да анализира ситуацията. Неговият ум бе изпреварил толкова много човешките възможности за възприятие, че то просто не знаеше откъде да започне.
Май навлязох в големи подробности… Чакай да помисля, чакай да помисля…
Опита се да се настрои на първичните вълни на земното мислене, но така и не успя, само нервно завъртя палци. Как можеха да се изразят по този начин онези велики уравнения, онези върховни прозрения, родени от блуждаещите супер сегменти на времето?… Можеше само да си поиска още едно „М и М“.
Елиът отиде до радиото и го включи.
— Харесва ли ти тази мелодия? Обичаш ли рокендрол?
От радиото се изляха звуци, каквито космическият пътешественик никога не бе чувал, но в съзнанието му по телепатия се яви представата за камъни, търкалящи се по склон. Той закри с длан своите чувствителни ухоподобни шушулчици и приклекна.
Елиът се огледа, напрягайки се да се сети за други важни неща, който един извънземен пришълец трябва да знае. Бръкна в касичката си и извади монета от 25 цента:
— Това са нашите пари.
Пришълецът се взираше в момчето и се опитваше да проумее какво му говори, но защо земният език беше такава мъгла от монотонни звуци?
— Ето, виждаш ли, това са 25 цента.
Предметът в ръката на Елиът беше малък, плосък и кръгъл, с бляскаво покритие и по-различен на цвят от вкусните „М и М“, но кой знае дали не беше някоя още по-силна живителна храна?
Той го захапа…
Боклук!
— Ей, какво правиш? Това не се яде — викна Елиът. — Пак ли си гладен? И аз съм гладен. Хайде да слезем долу и да си вземем нещо за хапване. Харви! Марш оттук! — смъмри го Елиът.
Харви изскимтя и се отдръпна, а сетне ги последва надолу по стълбата към кухнята. Там клекна до паничката си, за да покаже на Елиът, че иска от любимата си храна „Арпо“ за успокоение на нервите; и то цяла кутия, която щеше да излапа наведнъж. Но Елиът не обърна внимание на молбата му и Харви се залови да гризе ръба на паничката.
Елиът пък се зае да отваря разни чекмеджета и да вади оттам продуктите за любимата си закуска.
— Вафли! — обяви той и се захвана да бърка някакво рядко тесто. — Това е моят специалитет! Ял ли си?
Старият ботаник наблюдаваше чудноватите продукти, които момчето вадеше и които нямаха нищо общо с неговия свят. Той въртеше огромните си очи и попиваше всяка подробност от неразбираемите действия на Елиът, пропуснат бе само моментът, когато едно лепкаво пипало се проточи от масата към пода.