Като голям влажен парцал Харви тутакси се появи и изблиза потеклото тесто. През това време Елиът успя как да е да излее останалото във формичката за вафли.
— Ето, виждаш ли? Вече се пече.
Извънземното размърда нос и се приближи до формичката за вафли. Миришеше вкусно, като голямо „М и М“.
Елиът извади готовата вафла и заотваря други шкафове и чекмеджета.
— Сироп, масло, конфитюр, а какво ще кажеш, ако го полеем и с малко разбита сметана?
Чудовището подскочи, когато от ръката на момчето се изля бял поток, та чак раздвижи въздуха.
— Не се страхувай! Това е чудесно ядене!
На върха на разбитата сметана Елиът постави едно кафяво бонбонче „М и М“ и подаде вафличката на почетния си гост.
— Ето ти и вилица. Знаеш ли как да си служиш с нея?
Старият учен погледна искрящите остриета. Това беше най-свестният инструмент, който бе виждал в тази къща. В мозъка му припламнаха леки светлинки. Да, предмет с четири зъбеца… Но към какво бе прикрепен? За миг той усети как дълбоко в съзнанието му бавно се очертава образът на устройството, което щеше да го спаси…
— Слушай, с нея човек яде. Ето така. Както правя аз.
Гостът я пое непохватно, но успя все пак да загребе бонбончето от върха. Изяде го и продължи надолу, дълбаейки белия крем. Невъобразимите съчетания от химически елементи, които умът му ясно разграничаваше, го смайваха, докато той напредваше с блюдото, сякаш дълбаеше облак. Превъзходно, превъзходно вещество!
— Какво ще кажеш за малко мляко? Ето, изпий една чаша.
Но формата на чашата се оказа твърде неудобна за пръстите му, както и за подобния на уста отвор; течността се разплиска от съда и се разля по прозрачната кожа над светлинката от сърцето.
— О, драги, ти май нищо не умееш, а?
Докато набождаше парченца от хрупкавата вафла, древният пътешественик пак се вторачи във вилицата. Четирите остриета потракваха звънко: трак, трак, трак…
— Какво става? Защо изведнъж ми стана толкова тъжно? Ти ли го направи?
Елиът се залюля на стола, целият залян от внезапна и мощна вълна. У него напираха неразбираеми чувства, сякаш бе загубил нещо невероятно скъпо, което би трябвало да бъде негово винаги…
Трак, трак, трак…
Извънземното бе затворило очи, а мисълта му се рееше високо, високо. Дали няма да се намери ухо на десетки светлинни години оттук, което да чуе песента на остриетата? Но как, как можеше да се пресече Вселената с инструмент като този? Старият ботаник съжали, че не се бе вслушвал в разговорите на навигаторите и свързочниците, защото те знаеха по този въпрос много повече от него…
— Хайде да се позабавляваме — обади се Елиът. Отърсил се от тъгата, той хвана древното чудовище за ръка. — Ела…
Дългите като корени пръсти се обвиха около ръката на момчето и на Елиът му се стори, че води дете, много по-малко от него. Но в този миг го облъхна за втори път онази трепкаща вълна, която носеше звездни тайни и космически закони, и той разбра, че съществото е по-старо от него, много, много по-старо… Нещо в Елиът се преобърна, завъртя се леко като жироскоп, който тайнствено се настройва сам; момчето преметна, изненадано от новото чувство, чувството, че и го е дете на звездите и че никога, никога не е сторило никому зло.
Той заведе тромавото чудовище до вътрешната стълба. Харви ги сподиряше, стиснал паничката със зъби за всеки случай, ако се намереше нещо по пътя.
Елиът водеше парада към банята, навътре до огледалото — искаше да разбере дали странното същество някога се бе виждало в огледало.
— Виждаш ли? Това си ти.
Достопочтеният звезден скиталец се погледна в този примитивен земен отражател. Не, той не показваше фибрите на неговата висша чувствителност, които трептяха като дъга над главата му със сияйни, ефирни лъчи. Най-красивата част от лика му я нямаше.
— Така, това е ръка… — Елиът повдигна един от придатъците на тялото си. Космическата антика направи същото, повдигна ръка с леко движение, което обаче носеше много повече информация — пръстите му предаваха формули на високоскоростното ракетостроене, междузвездните полети и космическите предвиждания…
— Ей, драги, как можеш да имаш такива чудати пръсти… — Детето премигваше бавно като всеки землянин и изучаваше самите пръсти, а не неуловимите им сигнали. Звездният вълшебник въздъхна, та то било по-глупаво и от краставичка!
— Оттука идва водата ни — заговори пак Елиът и пусна крана. — Ето: топла, студена. Какво ще кажеш за това, а? Вие имате ли си течаща вода на вашата планета?