Странното същество напълни шепата си с вода и я вдигна към лицето си. Очите му смениха фокуса си към микро мащаб и той за момент излезе от този свят и се пренесе в света на миниатюрните водни организми.
— Обичаш водата, така ли? Тогава виж това. Върховно е!
Елиът пусна крановете над ваната и побутна извънземното да влезе вътре.
— Не се бой! Нищо няма да ти стане.
Древният пътешественик се наведе над ваната, която много приличаше на изследователските резервоари в неговия кораб. В тях учените наблюдаваха подводната вселена. Обзет от меланхолия, той бавно влезе във ваната.
В този момент се чу звън. Извънземното скочи и разплиска водата с големите си нозе. Да не би някой да го проучва тайно чрез водата? Да не би това да е лаборатория за изследване на сложното му лъчение?
— Успокой се, това е телефонът.
Елиът излезе и извънземното се потопи отново във водата, успокоено от бликащата струя, ободрено от танца на многобройните й микроорганизми. Затвори приспособлението си за дишане, настрои го към безвъздушна среда и се протегна с удоволствие под водата. Фокусира погледа си на равнище атом и почна да проучва водната молекула, като бързо установи скритата й топлинна енергия. Можеше ли да му послужи по някакъв начин?
Кучето Харви предпазливо пристъпи към ваната. С нея бяха свързани едни от най-неприятните му спомени, годишното къпане против бълхи. Харви се надигна и погледна към сегашния обитател на ваната — на него, изглежда, тя много повече му харесваше. Той напомни на Харви за една хищна водна костенурка, която веднъж се бе опитал да нападне откъм гърба. Инцидентът завърши доста зле за него, защото в отговор получи ужасно ухапване по носа. По тази причина Харви нямаше желание да предприема нищо друго, освен да наблюдава крадешком странния гост под водата. Дали, Елиът ще го къпе с шампоан?
Елиът се върна, огледа се и уплашен бързо измъкна съществото от водата:
— Ей, ще се удавиш!
Харви се убеди, че няма да има къпане с шампоан. Явно гостът нямаше бълхи.
— Ти да не си елф-амфибия? — попита озадачен Елиът.
Стига само да не е елф-водна костенурка, помисли си Харви и предпазливо сложи лапа на носа си, ей така, за всеки случай.
— Ето тук има кърпи. Знаеш ли как се използват? Кърпите?
Ветеранът от свръхнова се вторачи глуповато в странния предмет, тъй като неговата кожа имаше водонепроницаем слой. Той взе кърпата, погледна я, после погледна момчето.
— Ето така, изсуши се с нея, глупчо…
Ръцете на детето го докоснаха. Целебното поле на нежните земни пръсти успокои болките в гърба му. Благодаря ти, млади човече, много мило от твоя страна.
— Всеки от нас си има отделна кърпа. Това е моята — посочи Елиът, — тази е на Майкъл, тази на Гърти, а тази е на мама. Онази някога беше на татко. Той сега е в Мексико. Летял ли си някога там?
Чудовището премигна, защото от биотоковото поле на момчето до него достигна вълна от тъжно чувство. Елиът пристъпи по-близо, разпери ръце като криле и каза:
— С твоя кораб ти си летял къде ли не, нали? Впрочем имаш ли кораб?
Мекият блясък на огромната играчка просветна в съзнанието на космическото същество, то си припомни лавандуловосиньото сияние, което излъчваше корпусът, гравиран с древни надписи. Светлинката от сърцето му проблесна леко в отговор и тъгата на момчето стана и негова.
— Задръж тази хавлия. Нека бъде твоя. Ще я надпишем така: Ити1, извънземно.
Той още веднъж докосна чудовището, удивен от структурата на неговата кожа. Пак го облъхна позната — трептяща вълна и той се увери, че съществото е много, много старо, по-старо и от най-стария човек на Земята, невъобразимо старо.
— Приличаш ми на змия. Знаеш ли, драги, ти наистина си голяма антика!
Ученият чувстваше как енергията на момчето пулсира — туп, туп, туп, и изпълва вътрешните му проходи. Колко любопитна беше тая земна енергия, примитивна, но мека и добра, ако малко я предразположиш.
Чудовището отново запредава сигнали с пръстите си: обясни структурата на атома, любовта на звездите и произхода на Вселената…
— Пак ли си гладен? Какво ще кажеш за малко бисквити „Орео“?
Харви кимна и замаха с опашка. „Орео“. Нямаше нищо против да хапне малко „Орео“, е, не бяха чак любимата му храна, но куче, което яде и дръжки на метли, няма какво да придиря. Той отново захапа паничката със зъби и я понесе към Елиът, който обаче го подмина, повел чудовището нанякъде.
Добре тогава, помисли си Харви, аз пак ще тръгна след вас.
Той ги последва през салона към стаята на Елиът, където почерпиха щедро таласъма с бисквити. Харви изръмжа и почна да чука с паничката по пода.