— Много си дебел, Харви — дойде отговорът.
Дебел? Кучето тозчас се обърна в профил, за да покаже как се четат ребрата му. Но всичките му усилия да привлече вниманието на Елиът останаха напразни. Сега чудовището беше неговият любимец. На Харви не му оставаше нищо друго, освен да провери останало ли е нещо хранително в туристическите обувки на Елиът.
Момчето прекоси стаята и отвори вратата на килера:
— Трябва да ти приготвя едно ъгълче тук. Ще го направим като в космическата совалка. Ще сложим вътре всичко, което ти трябва.
Междузвездният пътешественик вдигна поглед към прозореца на тавана на стаята. Под него бе разперил криле оцветен хартиен дракон, иззад който проникваха снопове мека слънчева светлина.
— Харесва ли ти? Ела, тук има още.
Елиът разтвори на пода една книга и двамата с чудовището почнаха да я разглеждат.
— Това са таласъми… а това — гномове.
Очите на пришълеца на два пъти пренастроиха фокуса си, веднъж, за да открият произхода на влакната, които изграждаха хартията, и втори път, за да се върнат на малкото същество с издуто коремче, което, го гледаше от страницата.
Да не би и други космически пътешественици да са били изоставяни тук и преди него…?
Елиът остави госта да разглежда картинките и започна да подрежда възглавници и одеяла в килера. През цялото време се питаше защо подслонява чудовището й какво може да означава това, но правеше всичко, сякаш летеше на автопилот — без да се съмнява в себе си, без да опитва да се измъкне. Знаеше, те тази среща е предопределена за него от звездите и той трябва или да я приеме, или… да умре.
— Тук ще ти хареса, сигурен съм — чу се гласът му от килерчето. Той вършеше всичко и съобразяваше за всичко почти без усилия, тласкан от необясними импулси. Нямаше как да знае, че го е осенил космическият разум и го е насочил в съвсем ново направление, знаеше само, че се чувства по-добре от всякога.
Кучето Харви нямаше чувството, че и с него е станала подобна метаморфоза: гризането на подметките не правеше нищо за душата му, а още по-малко — за стомаха му. Утешаваше го само мисълта, че ще ухапе пощальона за глезена, и плануваше събитието за към обяд.
Елиът отиде в салона и след малко донесе купа, пълна с вода, която вдъхна на Харви мимолетна надежда. Но купата тутакси бе отнесена в килера и на чудовището бяха дадени следните указания:
— Това е за теб, а тук ще бъде твоят команден модул.
Елиът нареди няколко препарирани животни на входа на килера.
— Това е защитно прикритие. Ако стоиш редом с тях, никой няма да забележи разликата.
Смаяно, древното суперсъщество безмълвно наблюдаваше тези приготовления.
Харви също ги следеше и у него се прокрадна желанието да откъсне главата на плюшеното мече.
Елиът понесе към килера и настолната лампа.
— Ето ти и светлина, виждаш ли?
Той я включи и дразнещият блясък на примитивната й жичка заслепи свръхчувствителните очи на пришълеца. Той се облегна назад, ръката му бутна някакъв грамофон, игличката се плъзна по плочата. Но вместо да се намръщи от неприятния стържещ звук, у него отново припламнаха меките светлинки и той отново се изпълни с планове за спасението си, този път по-ясни… С една вилица и… нещо, което се върти, също като това, дето току-що докосна… той може би ще успее да изпрати послание…
Пришълецът втренчи поглед в грамофона; търсеше разрешението там, а в това време мозъкът му работеше трескаво и му припомняше всичко, което знаеше, за съобщителните средства.
После той се раздвижи тромаво наоколо, за да потърси и други инструменти, които можеха да му помогнат. Издърпа чекмеджето на писалището и изсипа цялото му съдържание на краката си.
— Ей — обади се Елиът. — По-полека. Казано ми е да не разхвърлям тук.
Извънземното вече проучваше други кътчета на стаята — преравяше всичко, разхвърляше, търсеше. Трябваше да изследва всеки предмет, а всички те бяха толкова странни, създадени слепешката от немощното въображение на тази изостанала планета. Къде можеше да намери вдъхновение?
Вгледа се в един плакат, закрепен на стената. Там бе изобразена полугола марсианска принцеса, която носеше нанизи от бляскав метал.
Хммм…
Разгледа я отвсякъде — лъчевия и пистолет, шлема й, електрическите обувки.
— Харесва ли ти? — попита Елиът.
Древният пришълец бавно раздвижи ръце, очертавайки класическата според него линия на красотата — закръглена крушообразна форма.
— Е, тук няма много от тоя тип — каза Елиът, хвана извънземното за лакътя и го поведе внимателно към килера.
— Ще стоиш вътре, разбра ли? Стой там…