Извънземният ботаник постоя още малко, за да се увери, че всичко е наред, после се обърна и отново прекоси оранжерията. Мина под цъфнали японски вишни, покрай лиани от долината на Амазонка и храсти най-обикновен хрян, които се извиха нежно около него. Той ги погали с дълги пръсти и продължи пътя си по вибриращия коридор и надолу през осветения люк.
Сред нощния въздух навън тялото му отново изпусна лека мъглица, докато се отдалечаваше, за да събере още образци. Покрай него мина един от събратята му с корен див пащърнак в ръце. Погледите им не се срещнаха, но стана нещо друго — някъде от областта на сърцето през тънката им полупрозрачна кожа грейна едновременно мека червена светлина. Щом се разминаха — единият на път за кораба, понесъл коренчето пащърнак, а другият, с празни ръце, поел надолу по каменистия склон, светлинката от сърцата им угасна. Скоро вторият, обвит в мъгла, навлезе сред трева, висока почти колкото самия него, прекоси я бавно и излезе в края на гора от секвоя.
На фона на грамадните дървета той изглеждаше като джудже. Обърна се към кораба и светлинката от сърцето му припламна отново, сякаш запя, запя към любимата древна играчка, в която бе пътувал векове. От платформата към люка запламтяха и други червени светлинки — досущ светулки, които пъплеха насам-натам. Успокоен от близостта на кораба и сигурен, че опасността е още далече, той навлезе в гората от секвоя.
Обаждаха се нощни птици, в сенките цвърчаха насекоми, но той пое през гората. Издутото му като на някое чудновато горско дяволче коремче се плъзгаше тромаво по земята, макар че всъщност му бе изключително удобно, защото фиксираше центъра на тежестта ниско долу. Е, вярно, че на земните хора едва ли би се понравила формата на тялото му — тези широки ципести стъпала, които започваха направо от ниското шкембенце, тези дълги като на маймуна ръце, които се полюшваха отстрани. Именно поради тази причина той и неговите събратя милиони години вече не смееха да се доближат до земните същества, а контактуваха единствено с растителния свят на планетата. Беше грешка може би, но те отдавна знаеха, че за земляните техният кораб е преди всичко мишена, а те самите — материал за препараторите, годен само да бъде поставен под стъкло.
Затова извънземното се движеше през гората предпазливо и безшумно, а очите му шареха наоколо — кръгли и изпъкнали, като очи на гигантска жаба, подскачаща между дърветата. То много добре знаеше какъв шанс да оцелее би имала подобна твар насред града и не смяташе, че неговият е по-голям. Колкото до това, защо събратята му не се опитваха да напътстват човечеството от пиедестала на някоя международна организация, този въпрос отпада от само себе си, когато носът ти е като сплескано брюкселско зеле, а целият ти външен вид наподобява грамадна круша с неприятна грапава кора.
Странното същество продължаваше да се клатушка през гората, цялото в слух, отмахвайки с дълги пръсти листата по пътя си. Нека други космически пришълци с по-приемлив вид да станат учители на човечеството. Него го интересуваше единствено да стигне до онази малка издънка от секвоя, която изпъкналото му око бе зърнало някъде напред.
И ето, спря до нея, огледа я внимателно и се зае да я откопава, като й баеше нещо на своя насечен космически език — някакви чудновати, неразбираеми думи. Но секвоята сякаш ги проумя, кореновата й система се отпусна и фиданката спокойно легна в огромната му сбръчкана длан.
То се обърна, но в този момент слаба светлинка, идеща откъм малкото предградие в долината отвъд дърветата, стигна до очите му, светлинка, която го привлече. Отдавна му се искаше да узнае нещо повече за нея, а тази вечер имаше последна възможност да разбере, защото този ден проучванията свършваха. Корабът щеше да напусне Земята за дълго време, дотогава, докато не настъпеше поредната голяма мутация на земната растителност, а това би могло да отнеме векове. Тази нощ беше последната, в която извънземното можеше да надзърне през някой от прозорците.
То се измъкна от обагрената в червено гора и се озова в края на широк черен път, прорязал склона. В долината примамливо блестеше море от жълти светлинки. Съществото прекоси пътя и повлече коремче през ниските храсти надолу по склона. Щеше да има какво да разказва на спътниците си по време на дългия полет в открития космос — своето малко приключение под жълтата светлина; странна крушоподобна фигура по пътя на хората. Прастарите бръчици около очите му се свиха — то се усмихна.