Отколешният пътешественик тромаво се вмъкна в ограденото място. Той, който някога бе наблюдавал растителния свят в най-просторните космически оранжерии, да бъде затворен сега в един килер до някакъв скейтборд!
Строполи, се отчаян. Къде беше корабът му, това чудо на Вселената, о, колко му трябваше той сега!
Внезапна светлина на далечен маяк достигна до сетивата му. Тя идеше някъде дълбоко от космоса и бе насочена към него, търсеше Земята от неизмерими глъбини…
— Виждаш ли — чу се гласът на Елиът, — тук има дори прозорче. — И той показа малкото квадратно стъкълце над главата на извънземното. — Ето я и лампата ти за четене. — Той я включи. — Така. А сега довиждане. Трябва да купя бисквити и още някои неща.
Вратата на килера се затвори. Пришълецът присви очи от дразнещата светлина, взе една червена носна кърпа от полицата и покри с нея абажура. Светлината стана пастелнорозова, също като сиянието на кораба-майка.
Той трябваше да даде сигнал, трябваше да съобщи на събратята си, че е жив!
В съзнанието му отново изплува вилицата — четири остриета, завъртени в кръг… трак, трак, трак…
5.
Мери вкара колата пред къщата, но бронята закачи съдовете за смет, преобърна ги и от тях се изсипаха купчини боклуци. Е, какво значение имаше, нали си беше вкъщи. Тя угаси мотора и остана за малко зад кормилото. Усещаше се физически и духовно изцедена. Дали нямаше нужда от стимуланти, или може би просто от чаша джин…
Отвори предната врата и бавно се измъкна навън. Погледът й попадна върху прозорчето на, килера към стаята на Елиът. Там се виждаше едно от неговите препарирани чудовища. О, господи! Нещата, които се произвеждат за децата в наши дни, могат само да ти докарат халюцинации!
Тя продължи по пътечката към входната врата. Харви я посрещна първи, стиснал паничката си в уста.
— Не ме гледай така, Харви. И без това се чувствам виновна.
Тя отмина умоляващото зверче и приближи до пощенската кутия. Дали няма писма от тайни обожатели? От странстващи чудовища?
Нищо. Само глупости. Сметки, просрочени сметки, неспасяемо просрочени сметки, и едно писмо от данъчната служба. Да имат да вземат!
Тя хвърли пощата в едно кошче за хартия, предвидливо поставено съвсем наблизо, събу си обувките и чак тогава извика на племето си:
— Има ли някой вкъщи?
Отговор не последва. Обади се само Харви.
— Извади тая паница от устата си най-сетне!
Седна на един стол в салона на първия етаж и остана там — беше прекалено уморена, за да продължи. Някаква муха забръмча покрай челото й и тя махна с ръка да я пропъди — веднъж, два пъти, докато не видя, че няма никаква муха. Но нещо наистина бръмчеше… изглежда, в главата й. После ще зазвънят камбани, а накрая и гласове ще вземат да й се причуват. Не, днес няма време за нервна криза. Мери стана и се отправи към кухнята.
Елиът очевидно си беше приготвял солидна закуска… на пода. Тя почисти плотовете, шкафовете, а после си направи чаша силно кафе.
Пи го дълго, разглеждайки нозете си. Изтощени нозе, на които им се искаше да вдигнат стачка.
— Хей, има ли някой вкъщи?
Те, разбира се, не й отговориха. Бяха погълнати от тайните си занимания, може би заговорничеха да свалят правителството.
Да правят каквото щат, стига да е тихо.
Но в този миг задната врата изтрещя като оръдеен залп и се появи Майкъл с такъв грохот, като да бе яхнал слон.
— Здрасти, мамо. Как мина денят?
— Добре, ами твоят?
Майкъл вдигна рамене, което сигурно значеше нещо, но тя не разбра какво.
— Сега отивам да поиграя малко футбол — каза той с тон, показващ, че нищо на света не ще може да го спре.
— Ясно. Приятно прекарване. Заминавай. — Тя махна с ръка, като че му даваше разрешение, каквото всъщност той не бе поискал.
Мери отново се взря в чашата с кафе, опитвайки се да възвърне поне част от енергията си. Ако сега горе в леглото я чакаше непознат мъж, щеше да му се наложи да се забавлява сам, докато тя събере сили да се качи по стълбата.
Майкъл си сложи подплънките за раменете и грабна каската: днес се чувстваше кипящ от енергия, не го свърташе на едно място. Два скока и беше вече в салона на втория етаж, но изведнъж Елиът се изпречи на пътя му.
— Майкъл…
— Как си, фантазьоре… — Майкъл го побутна и понечи да отмине.
— Имам да ти казвам нещо много важно.
— Виж ти, че какво?
— Спомняш си за таласъма, нали?
— Таласъма ли? Я се разкарай…
— Моля ти се, Майкъл. Не се шегувам. Той се върна.
— Виж какво, Елиът… — Майкъл никак не харесваше или всъщност съвсем малко харесваше брат си. Той много му приличаше на невестулка с тия припрени, виновни движения, с които обикновено си служеше в магазинчето на Парчизи. — Отстрани се от пътя ми.