— Елиът, трябва да кажем на мама.
— Не бива, Майкъл. Тя ще постъпи както трябва. Нали знаеш какво значи това? — Елиът посочи пришълеца от космоса. — Той ще свърши като храна за кучетата.
Харви затупа с опашка.
— Говори ли?
— Не.
— А какво изобщо търси тук?
— Не знам.
Двете момчета погледнаха петгодишната си сестра, която се бе ококорила срещу странното чудовище.
— Няма да ти направи нищо, Гърти. Пипни го.
Изоставеното самотно същество позволи да го опипват и проучват още малко. Чувствителните му рецептори усещаха дълбоко излъчването на детските пръстчета. То бе объркано и хаотично, но тия малки като кокосови орехи главички не бяха глупави. Дали ще могат да му помогнат да се добере до Голямата мъглявина?
— Няма да казваш на никого, нали, Гърти? Дори на мама?
— Защо да не казвам?
— Защото… защото възрастните не мотат да го видят. Само децата могат.
— Не ти вярвам, Елиът.
Елиът сграбчи куклата от ръцете й.
— Нали знаеш какво ще я сполети, ако кажеш. — И той изви ръката на куклата зад гърба й.
— Стига, стига! Престани!
— Обещай, че няма да казваш.
— То от Луната ли е?
— Да, от Луната.
Мери лежеше на пода в спалнята си и правеше „телевизионна“ гимнастика. Гости на предаването бяха една шведка на петдесет години без никаква бръчица по лицето и приятелят й — недоучил дебил, който движеше мускулите на стомаха си по един смътно еротичен начин.
„… едно иии… две… три…“
Мери се мъчеше да ги следва, но се обърка, изключи звука и се излегна на килимчето в любимата си поза — като че я бяха проболи със стрела в корема.
От стаята на Елиът слабо се чуваха гласовете и на трите деца. Знаеше си, че крояха нещо, във въздуха витаеше особено напрежение. Дали затова главата й забръмча отново? Или може би заради шантавото упражнение за възстановяване на сексуалността, което се опита да направи, та вдигна глезен чак зад ухото си? Господи, никога нямаше да го повтори, мускулът на бедрото й още трепереше, но далеч не от страст.
Тя отново погледна онзи дебил от телевизията, който й даваше някакви указания, безмълвно движейки устни. Въпреки явно ниския му коефициент на интелигентност нещо у него силно я привличаше и тя си представи как двамата скачат ръка за ръка в голям плувен басейн пред телевизионните камери, докато старата шведка се мъчи да раздвижен палеца на крака си с ръка.
Стига толкова…
Тя изключи глупавата кутия. Време беше да нахрани трите гладни гърла. Докато минаваше през коридора, извика:
— Хайде всички! Слезте да ми помогнете за вечерята.
Отговор, естествено, не последва и тя продължи надолу по стълбите сама.
Тази вечер ще има задушени картофи с пуйчи хрущяли и — я да видя, — да, останало е малко картофено пюре; с по една-две солени бисквити то може да бъде добра гарнитура.
Тя се зае с приготовленията, а очите й от време на време се стрелваха към прозореца на кухнята и съседния двор, където съседът й бе яхнал косачката си като побъркан великан — детско велосипедче. Нейният двор, разбира се, нямаше трева, защото Харви не преставаше да го рови, търсейки несъществуващи кокали. И сега той я гледаше най-умоляващо — едното ухо щръкнало, а другото — клепнало.
— Слушай, Харви, кой изяде дръжката на метлата? Дали не е някой, когото познавам?
Харви лакомо се облиза, а езикът му стигна чак до носа.
— Какво има, Харви? Какво те кара да се чувстваш така превъзбуден? Да не би оттук пак да е минала онази френска болонка с панделка в къдравата си козина? Затова ли си толкова оживен?
Харви кимна, изръмжа леко и заскимтя. Цял ден не му бяха дали нищо за ядене. Всички в тази къща бяха забравили главното си задължение — да нахранят кучето! Какво ставаше? Дали не беше виновно онова чудовище горе?
Май ще трябва да го изям, кротко си помисли той.
Мери отиде до стълбата и любезно покани за вечеря:
— Слизайте да ядем, иначе…
Най-сетне се чу тропот на бягащи носорози надолу по стълбата и нейното домочадие се появи. Изглеждаха потайни.
— Какво сте намислили? Хайде, кажете, чета го в очите ви.
— Нищо, мамо. — Майкъл седна, Гърти се настани до него.
Тя погледна картофеното ядене:
— Уф!
— Стига, скъпа. Елиът, моля те, подай ми солта.
— Днес направих къща в големия килер. — Елиът я погледна крадешком.
— Каква къща?
— Нещо като скривалище.
— Наистина ли? Как успя? Онзи хаос горе трябва да ти е отнел много време.
— Нали може да не я развалям.
— Но няма да я използваш, за да се криеш от задълженията си, нали? На младите мъже не им прилича да прекарват всичкото си време в килери.