— Е, не всичкото време, само част от времето.
— Ще си помисля — Заключи Мери, от което всички разбраха, че майка им няма друг избор — Елиът щеше да я тормози, докато тя най-сетне капитулира. Мери се опита благосклонно да смени темата:
— Не са ли чудесни тези картофи?
— Уф!
— Вземи си още, Гърти, щом толкова ти харесват.
— В детската градина ни хранят по-добре. Дават ни големи шоколадови понички.
— Така ли? Трябва да попитам директора.
— Ах, тоя перверзен тип!
— Гърти, не използвай думи, които не разбираш.
— Перверзен тип, перверзен тип… — тя си затананика тихичко над чинията с картофи, а майка й подпря глава на ръцете си.
Беглецът горе бавно изпълзя от килера. Пред него се разкри невероятната бъркотия, която бе сътворил, докато търсеше части за предавател. Щеше да търси още.
Погледът му пробяга из стаята, докато очите му пренастроят фокуса си. След миг той вече виждаше електроните из цялото помещение, танцуващи лудешкия си танц, ала въртенето в микрокосмоса нямаше да му помогне. Трябваха му по-големи предмети, като например… грамофонната плоча.
Отново пренастрои фокуса на зрението си на нормален мащаб и се насочи към уреда. Дискът беше празен. Той го завъртя с пръст.
Как можеше вилицата да се съчетае с това?
Отговорът беше близо, съвсем близо…
Извънземното поклати глава. Спасението трябваше да бъде в центробежните сигнали, разпръснати в нощта, стотици милиони нишки на надеждата, искрящи като копринената коса на онова грациозно създание…
От долния етаж на къщата се чу потракване на вилици — той вече добре го различаваше, — на чинии и чаши, примесено с неясен брътвеж на човешки гласове, който само дразнеше слуха му.
— Мамо, защо децата виждат неща, които ти не можеш да видиш?
— Какво си видяла, Гърти? Да не е таласъма на Елиът?
— Мамо, какво са хората, които не са хора?
Човекът, който не беше човек, усещаше, че децата няма да го предадат умишлено, но малкото момиченце можеше да му създаде грижи. То не разбираше защо трябва да се пази тайна.
Засега обаче всичко изглеждаше спокойно. Вечерята привършваше. Явно — били са унищожени огромни количества „М и М“. Извънземното се надяваше да не забравят и него.
— Така, кой ще измие чиниите?
Гласът на грациозното създание достигна до него и той по телепатия си представи и образа й: глава, увенчана с вълнисти сияйни нишки, по-меки от коприна. Ех, само ако носът й…
… ако носът й приличаше повече на сплескано брюкселско зеле.
То отново завъртя диска с пръст.
Стъпките на Елиът се чуха по стълбата и след малко момчето влезе в стаята с поднос в ръка.
— Ето вечерята ти — прошепна му то, подавайки подноса.
В чинията имаше няколко листа от маруля, една ябълка и един портокал. Древният ботаник взе портокала и го изяде заедно с кората.
— Ей! Винаги ли правиш така?
Старият пътешественик се намръщи, вътрешните му анализатори бяха напомнили, че би трябвало първо да го измие. Е, следващия път.
— Как се чувстваш? Добре ли си? — Елиът забеляза, че дискът на грамофона се върти. — Искаш да чуеш нещо, така ли?
Чудовището даде знак, че няма нищо против. Елиът сложи една плоча и постави игличката.
Древният звезден гост слушаше странните звуци, гледаше как се върти черната плоча и мислеше напрегнато за своя предавател… Не, корабът от чудната нощ нямаше да отговори на камъни, търкалящи се по склон. Той трябваше да изпрати сигнал на езика на своите събратя. Как можеше да преобразува този звук? Как можеше да увеличи честотата му до обхвата на микровълните?
До ухото му пак достигна гласът на нежното създание от салона.
— Гърти, какво ще правиш сега, миличка?
— Ще си играя в стаята на Елиът.
— Не му позволявай да те тормози, чуваш ли!
Детето влезе, влачейки след себе си цяла количка с играчки. Между тях се мъдреше и една саксия с мушкато — Гърти я положи в краката, на чудовището.
То сведе поглед към подаръка, а светлинката от сърцето му потрепна.
Благодаря ти, малко момиченце, много си мила с мен.
В това време влезе кучето Харви. То подуши пришълеца, после и мушкатото. Дали не трябваше да се полее?
— Харви! Дръж се прилично!
Появи се Майкъл. Той се бе надявал чудовището някак си да е изчезнало, но то си беше там и той трябваше да се оправя с него. Изгледа го изпитателно, а после се обърна към Елиът.
— А може пък да е някакво животно, което никой не е виждал досега?