Можеше ли изобщо да има съмнение?
Съществото усети тежките стъпки, усети студените зорки очи на землянина — поглед, който пронизваше нощта по свой телепатичен начин…
Старият пришълец от космоса изключи мозъчния си радар и се сгуши още по-дълбоко в килера. Те бяха по дирите му със заслепяващите си светлини. Бяха там горе, претърсваха всеки инч от възвишението, а радарът на техния разум им казваше — извънземното е някъде тук и ние ще го намерим.
И ще го препарираме.
Под стъкло…
То се пресегна за една бисквитка „Орео“ и нервно я схруска. Не биваше да го откриват. Но бяха толкова близко. И Елиът беше горе, за да ги шпионира. Ами ако го хванат? Щеше ли да отстъпи и да им издаде онова, което знае за един странен гост в килера?
То се обърна към мушкатото и го изгледа жално. Растението се завъртя и обърна листа към него. Стегнатите му пъпки се разпукаха и то мигом се покри цялото с ярки червени цветове.
После въздъхна, почти примряло от огромното усилие, но космическият ботаник го погали с дългите си пръсти и му заговори нежно. Неговата неземна реч, квинтесенция на опита, натрупан в безброй светове, освежи растението и му даде сили в разкошния цъфтеж.
Твоят глас е истинска формула на растежа, древни господарю, прошепна му то.
Да, но езикът ми не е английски.
Древното същество изпъна шия и се замисли. Английският беше това, което му трябваше, за да се оправя по-добре в тоя непознат свят и да може да изразява гласно желанията си.
Гърти му бе донесла буквара си. Той го взе в скута си и бавно очерта буквите М… и… М.
Елиът се спотайваше в храстите край черния път и крадешком наблюдаваше как правителствените агенти претърсват всяко кътче наоколо с мощните си прожектори. Ако го видеха, щеше да каже, че е излязъл да разходи кучето си.
Харви се криеше зад него и неспокойно потреперваше. Животното едва сдържаше непреодолимия си порив да изскочи и да ухапе мъжа с ключовете. Човек с толкова много ключове, чувстваше Харви, трябва да бъде ухапан.
— Нищо няма насам — обади се един от агентите.
— Знам. И все пак имам чувството, че някой ни гледа — мъжът с ключовете освети с прожектора си края на пътя. — Но кой?
Едно полугладно куче, рече си Харви и се запита дали в колите, спрени на пътя, няма да се намери някоя спасителна дажба кучешка храна. И малко остана да се втурне нататък, ако Елиът не го беше спрял.
— Кротко, Харви — прошепна и заотстъпва назад, по-навътре в храстите. Само след минута той вече се плъзгаше безшумно надолу по пясъчния склон, а Харви подтичваше до него.
Нощта беше пълна с милиарди звезди и Елиът разбра една от най-големите тайни на нощта, скрита в стаята му. Той никога нямаше да продаде тази тайна, нямаше и да я предаде, дори да го хванеха и да го измъчваха до смърт.
Харви, от своя страна, би продал всичко за едно-единствено прясно кокалче, но никой не го питаше за нищо. Той подтичваше до Елиът и се мъчеше да измисли някакъв план.
— Харви — обърна се към него Елиът, — знаеш ли, че ние имаме голямо съкровище?
Харви вървеше и гледаше надолу. Единственото, което знаеше, е, че на света няма достатъчно храна за кучета.
— Аз го обичам, Харви. Той е най-симпатичното същество, което съм виждал някога. — Елиът вдигна очи към звездите и се опита да си представи коя от тях е на новия му приятел.
Всичките ми принадлежат, нашепваше лунната светлина.
Харви наостри уши.
Чух ли нещо? Не прошумя ли торбичка с пшеничени пръчици?
Той се огледа наоколо, но улицата беше пуста.
Някакъв шум откъм покрива събуди Мери. Тя свали билковите си тампони и седна в леглото.
Но шумът бе изчезнал и къщата утихна отново. Тя отиде до прозореца и погледна навън. В градината нямаше никого, освен Харви, който яростно дълбаеше някаква дупка.
Тя дръпна щорите да не гледа повече това пощуряло куче и си легна. Усещаше, че в къщата става нещо странно. Но какво? Какво ли крояха децата?
Мери поглади възглавницата си и я прегърна с наслада. Сънят й отпреди малко се върна. Тя танцуваше, колко приятно…
… с някого, който й стигаше едва до пъпа.
Притвори клепачи, странната музика зазвуча отново — чудновата, неземна мелодия, с извивки и пиукане — и тя усети как се завърта още един път с невидимия си партньор, забил нос в корема й.
— Трябва да го предадем, Елиът. Работата е прекалено сериозна.
— Не, той иска да остане с нас.
Двамата братя вървяха към спирката на училищния автобус. Майкъл беше разстроен. Неговият свят се бе преобърнал. Вместо да разсъждава за бейзбола и ръгбито, важните неща в живота, в главата му се щураха всякакви налудничави мисли за спътникови орбити и за повърхността на Меркурий.