— Това е същество от открития космос, Елиът — опитваше се да убеди той брат си. — Ние не знаем какво може да направи, нито защо е тук. Един ден може всички да се събудим на Марс, заобиколени от милиони ходещи тикви като него.
Но Елиът не го слушаше. Някакъв непознат човек на тяхната улица бе привлякъл вниманието му.
— Това не е нашият млекар, нали?
— Сигурно нашият е в отпуска. Тоя трябва да го замества.
— Виж какво, Майкъл, наоколо се навъртат странни хора, които никога не са били тук преди. Погледни онази кола ей там и човека в нея, дето чете вестник… Те го търсят, Майкъл…
— Те? Кои те?
— Ами… те са навсякъде. Нагоре по хълма също.
— По-добре побързай да измислиш нещо, Елиът, докато не са ни притиснали.
— Но на него му трябва време, за да планира стратегията си.
— А може да не е чак толкова умен, може да е като пчела работничка и да знае само да натиска копчета.
— Майкъл, той е… той е толкова по-напред от нас, че просто не можеш да си представиш…
— Така ли, ами тогава защо живее в нашия килер?
— Нещо не му е провървяло. Но ние ще му помогнем.
— О, Елиът, какво сме ти и аз, само две глупави деца, не разбираш ли? Ако някой наистина може да му помогне, това са опитните учени или хора като тях. Мъже, дето… дето имат мозък в главата, си. Те могат да го изследват, да го нахранят по-добре.
— Много хубаво си го храним ние.
— С какво? С бисквити „Орео“. Що за диета е това? Ти може би го убиваш, без да знаеш.
Лицето на Елиът се изопна, гласът му стана напрегнат:
— Майкъл, ако го предадем на другите, той никога няма да се върне в своя дом. Сигурен съм в това.
— Откъде си сигурен? Откъде можеш да бъдеш сигурен?
— Чувствам го. Тази мисъл ме гори отвътре. И постоянно се връща в ума ми… Избрал ни е, защото сме единствените, които можем да му помогнем.
— Но защо нас? Кои сме ние? Нямаме нито пари, нито представа как да му помогнем. Дори баща си нямаме.
— Всичко това няма значение. Той по-добре знае. Ние сме тези… тези, дето можем да му помогнем да го сглоби.
— Какво да сглоби?
— Нещо, нещо… — не се доизказа Елиът, сякаш току-що разбуден от сън, който иска да си спомни, но не може; сън, който му бе изпратило космическото същество, картина на това, от което то имаше нужда. Но тази картина моментално избледня, пък и бяха стигнали до автобусната спирка.
Тайлър, Стив и Грег вече бяха там и нещо се закачаха, докато чакаха. Щом Елиът наближи, захванаха се и с него:
— Ей, Елиът, как е днес пекарницата? Правихте ли плодови пити?
— Затваряй си устата, Тайлър.
С изкривена, лъщяща от слюнки уста Грег го засипа със съвети как да се справи с Гърти, съвети, дълбокомислени и логични:
— Напъхай я в коша за дрехи, приятелю.
А Стив отново раздвижи крилцата си и попита:
— Слушай, Елиът, все забравям да те питам какво стана с твоя таласъм? Върна ли се?
Преумората от игрите на кукли с Гърти, от това безкрайно печене на всевъзможни глинени торти беше сломила духа на Елиът. И той изтърси:
— Да, върна се! Само че не е таласъм, а пришълец от космоса.
— Какво, пришълец от космоса ли? — Едно дребно, червенокосо момче, с тънък, носов глас се провря най-отпред. — Ти знаеш ли колко време трябва, за да стигнеш от Земята до Уран, бе?
— Що не си гледаш работата, Ланс! — сряза го Елиът, който вече съжаляваше, че се е изпуснал. Мишите очички на Ланс проблеснаха; той сякаш усещаше, че става нещо важно.
Училищният автобус спря до бордюра и момчетата се качиха. Шофьорът беше нов.
— Какво стана с Джордж?
— Болен е — отвърна новият шофьор, когото никое от децата не бе виждало досега.
Гърти днес не остана в детската градина. Престори се на болна и накара портиера да я заведе с колата вкъщи. Искаше да си поиграе на спокойствие с чудовището.
Защото Елиът го пазеше само за себе си!
Тя измъкна количката си почна да я пълни с играчки, знаеше, че то ще ги хареса. Надяваше се гостът да остане с тях завинаги и да се ожени за мама.
Тя подкара количката си през салона, влезе в стаята на Елиът, отвори вратата на килера и се пъхна вътре. Чудовището вдигна поглед и завъртя очи. Гърти се изкикоти и също завъртя очи, после седна до него, придърпвай количката си по-близко.
— Ти голяма играчка ли си? — Тя го изгледа от главата до петите. — Е, ако не си голяма играчка, тогава какво си?
То се отдръпна в ъгъла на килерчето и сякаш се изплаши. А Гърти изобщо не се плашеше. Откакто миналата нощ сънува, че чудовището я отвежда до едно красиво местенце далеч сред звездите, тя вече не се плашеше от него. То я бе хванало за ръка, показваше й прекрасни цветя, на главата му кацаха чудни малки птички; те му пееха, а наоколо се разливаше приказна светлина.