Тръгна надолу на пръсти, но това не беше така лесно с тия огромни ципести крака и грамадни възлести пръсти. Земята не беше пригодна за неговите форми; беше родено на планета, където такива нозе бяха безкрайно удобни. Там, откъдето идваше, предметите бяха полутечни и трябваше само да прецапаш през тях, много рядко се налагаше да се клатушкаш като гъска върху такава твърд.
Светлините от къщите долу потрепнаха и за секунда сърцето му проблесна в отговор с рубинено пламъче. То обичаше Земята, особено растителния й свят, но светът на хората също му харесваше и винаги когато грейваше светлинката от сърцето му, то изпитваше желание да ги учи, да ги напътства, да им предаде хилядолетния си опит.
Сянката му се клатушкаше пред него на лунната светлина — глава с форма на патладжан се полюшваше на върха на тънка и дълга шия. Колкото до ушите, те бяха скрити в гънките на кожата и приличаха на плахо разпукващи се бобови шушулки. О, голям смях щеше да падне, ако извънземното се появеше на някой международен форум и минеше между редовете. Цялата хилядолетна мъдрост на Вселената нямаше да му помогне, ако хората започнеха да се смеят на крушоподобната му външност.
Затова то се криеше сега в сенките под лунната светлина и, обвито в лека мъглица, се спускаше все по-надолу по склона. Съзнанието му улови предупредителен сигнал от кораба, но то знаеше, че е още твърде рано, знаеше, че сигналът трябва да подсети по-тромавите от събратята му да побързат. Тях, но не и него, то крачеше доста бързо с чудовищните си ципести нозе. Беше пъргаво.
Е, според земните стандарти за скорост, разбира се, то се движеше изключително бавно, всяко дете вървеше три пъти по-бързо от него и в една ужасна нощ някакъв малчуган едва не връхлетя отгоре му с велосипеда си. Тази нощ обаче то щеше да бъде много, много внимателно.
Извънземното спря и се ослуша. Предупредителният сигнал от кораба долетя отново и накара светлинката от сърцето му да потрепне — знак за тревога. Огънчето припряно запремигва — вторият сигнал — всички членове на екипажа се свикваха спешно на кораба. Имаше още малко време все пак да хвърли един бегъл поглед и то се заклатушка по-бързо наляво-надясно, наляво-надясно, дългите му пръсти се гмуркаха в листака, а ниското му кръгло телце се тътреше тромаво към покрайнините на града. Старо беше, но се справяше добре. Вървеше по-бързо от повечето ботаници по на десет милиона години с крака като на блатни патици. Отново излезе на черния път.
Големите му сферични очи се завъртяха и регистрираха точно града, небето, дърветата и цялата околност. Отникъде не се задаваше никой, извънземното беше само, тръгнало просто да погледне отблизо един землянин, да му каже след това сбогом за няколко века и да се понесе с любимия кораб далеч във Вселената.
Изведнъж шарещият му поглед отскочи напред по пътя, където сякаш от нищото пробяга светлинен лъч, след това — втори; два фара, които се бяха устремили към него. Почти едновременно светлинката от сърцето му запремигва в паническа тревога: Целият екипаж на борда! Опасност, опасност, опасност!…
Пришълецът залитна назад, после встрани, объркан от приближаващата светлина, която се движеше много по-бързо от велосипед, по-шумно, по-агресивно. Ето, вече го заслепяваше — дразнеща земна светлина, студена и пронизваща. Той залитна отново и падна назад в храсталака, а светлината се плъзна като светкавица към кораба и освети червеникавата гора и сечището зад нея, където грамадната играчка висеше ниско над земята в очакване на закъснелите.
Опасност, опасност, опасност…
Светлинката от сърцето му лудо пулсираше. Съществото се пресегна към малката фиданка от секвоя, която бе паднала на пътя и чиито корени го зовяха.
Дългите пръсти се доближиха до растението, но бързо се отдръпнаха ужасено, защото друг заслепяващ лъч ги освети и веднага след него профуча кола. То се шмугна в храсталака, прикривайки машинално светлинката от сърцето си с някакво рехаво клонче. Огромните му очи заснеха околността от всички страни и не видяха нищо по-ужасно от малката фиданка, премазана от колите. Крехките й листа бяха разкъсани, но все още го зовяха — опасност, опасност, опасност…
Още фарове, още много фарове осветиха пътя, който отдавна не бе обезпокояван от нищо, но сега ехтеше от рева на коли, на разярени човешки гласове, решени да не изпускат плячката.
Извънземното се втурна отчаяно през храсталака, все тъй притулило с ръка пулсиращата светлинка на сърцето си, а студените фарове закръстосваха околността, за да го открият. Всичката звездна мъдрост от седем галактики не би могла да му помогне да се движи по-бързо в тази чужда среда. Ох, тия патешки крака, колко безполезни бяха сега, то усещаше как от всички страни към него напредват гъвкави човешки нозе и разбра колко глупаво ги бе примамило.