Момиченцето отвори вратата на килера. Чудовището си играеше с „Говори и пиши“. Тя се, вгледа в огромните му смешни очи и видя в тях да искри приказният водопад, а в танца на водите му да преливат всички цветове на дъгата.
Старият космически пътешественик сложи играта настрана. Мозъкът му бе усвоил цялата й сложна електронна схема и сега вече беше удовлетворен. Откакто стъпи на тази планета, той не бе получавал по-добра храна за ума си.
Ала междувременно бе забравил за децата, а това не биваше да става, защото щеше да има нужда от тях. Без тях проектите му нямаше да успеят. От крехките ръчички на това дете той бе получил спасителния компютър. Дали то не му бе приготвило и друг подарък?
— Хайде, чудовище, ела с мен! Вкъщи няма никого.
Гърти го поведе за ръка, пръстчетата й потънаха в огромната му длан, където беше изписана съдбата на едно звездно същество — как три деца от Земята щяха да му помогнат да се върне сред звездите. Линията на съдбата се разгадава най-трудно, той добре знаеше това, а гънките, които пресичаха неговата, бяха безчет, с разклонения във всички посоки…
Гърти щапукаше пред него и го водеше към салона.
— Ела, това ще ти хареса!
След като бе прекарал почти целия следобед да анализира вълните, възпроизвеждащи тази реч, пришълецът почти разбираше думите на детето. Време беше да опита сам да каже нещо на новия език:
— Кажи как се пише монтьор.
Гърти го изгледа.
— М-у-н-д-й-о-р.
— Не е вярно.
— Ама ти можеш да говориш! — Тя го повлече към спалнята на майка ся. Там извънземното ясно долови излъчването на грациозното създание. Вълни — прекрасни в центъра си, но трептящи от самота по краищата.
О, младо грациозно създание! Мексико е само пиукаща точица сред огромния космически екран… а тук, съвсем близо до теб, живее един тъй красив обожател…
Пиу, пиу…
Гостът погледна през прозореца и видя как Мери завива по алеята и паркира колата си до зеленчуковата градина. Не бяха ли двамата сродни души? Нали и тя като него обичаше зеленчуците. И не беше ли това достатъчно за една по-трайна, по-съкровена връзка? Само да имаше кураж да й покаже патладжанената си глава и крушовидната си осанка!
Не, това беше лудост. Тя не би могла да проумее какво прави той в килерчето на сина й. А за него щеше да е непосилно да й обясни, въпреки че току-що бе научил езика й.
Така си беше. А сега кажи неприятност.
— Мама е в градината — каза Гърти. — Тук не може да ни чуе.
Тя отиде на пръсти до телевизора и го пусна. На екрана се появи един герой от кукленото шоу — той подскачаше и също като извънземното въртеше смешно очи. Чудовището любопитно пристъпи към телевизора.
— Можеш ли да броиш до десет! — попита платнената кукла с изпъкналите очи.
— Да! — извика Гърти.
— Едно — каза куклата.
— Едно — повтори чудовището.
— Две! — изчурулика Гърти, изпреварвайки героя от екрана. — Двайсет, трийсет, четирийсет, педесе!
— Педесе — повтори чудовището.
Платнената кукла танцуваше с дебелите си крачета. Гърти погледна ципестите стъпала на звездното същество.
— Да не би и ти да си такава кукла?
— Не.
— Ябълка — произнесе героят от екрана.
— Ябълка — повтори Гърти.
А през това време чудовището се бе мушнало зад телевизора, да разгледа по-отблизо съставните му части. Мозъчният му анализатор усилено търсеше — то имаше нужда от тунер в дециметровия обхват, за да преобразува сигнала от „Говори и пиши“ в свръхвисока честота…
Точно така. Сега кажи радиобуй.
Ето го! Само трябваше да го вземе. Да, но той принадлежеше на грациозното създание. Чужденецът усети, че тя е привързана към него, и то към някаква програма, в която един мъж с идиотска усмивка движа мускулите си и се премята като луд по екрана.
Въпреки всичко трябва да го взема назаем. Само временно.
Гениалният древен ботаник обаче не бе успял и да помръдне, когато Гърти с весели крясъци нахлупи на главата му каубойска шапка — нали трябваше да е в тон с нея, с любимото й сомбреро.
— Сега и двамата сме каубои!
— „Бъ“ — каза куклата от телевизора.
— „Бъ“ — повтори чудовището.
— От твоята екипировка разбирам — пропя фалшиво Гърти, — че си каубой.
— Бъди добра — отговори чудовището.
С виковете си възбуденото дете сигурно щеше да привлече вниманието на майката. Пришълецът се заклатушка към прозореца и погледна навън. В градината нямаше никого.