Умните ми синчета, дето не искат да ми се наложи да се промушвам напреко през вратата на живота… Ами като не мога да се сдържам. Просто умирам от глад!
Искам кифлички със сладко. Купи с крем. Оризов пудинг. А защо не и малко бананови сладки?
Тя се спусна на пръсти надолу по стълбата и спря за момент в коридора на първия етаж, за да се убеди, че всичко е тихо.
В дневната нямаше никого, ъгълът за хранене беше тъмен.
Мери продължи на пръсти към кухнята. Но щом зави по коридора, видя, че лампата в кухнята свети, а като влезе, завари Гърти на масата, където бяха сложени мляко и бисквити. Не видя обаче Ити, който в последния момент се бе сврял зад хладилника. Клетото чудовище се бе пъхнало там, без да успее да се скрие напълно, и сега очакваше най-лошото.
Мери посочи двете чинии на масата и попита Гърти:
— За кого е тази чиния? — гладният й поглед не можеше да се откъсне от подредените там бисквити. — За куклата ти ли?
— За извънземния гост — обясни Гърти. — Той обича бисквити.
— Дали ще има нещо против, ако си взема една?
— О, не! — отговори Гърти. — Той те обича.
— Какъв симпатичен гост — забеляза Мери и грабна бисквитите.
Господи, захар!
Чудовищна наслада се разля в устата й и тя разбра, че е загубена.
— А сега искам и конфитюр!
Завъртя се припряно към хладилника и го отвори със замах.
Вратата зейна, събори Ити от табуретката и той падна в кошчето за боклук. Гмурна се към дъното, но краката му щръкнаха навън, добре че Мери не ги виждаше.
— … масло с ябълков аромат, мармалад… а защо не и от тези желирани къпинови пастички, мога да изям най-малко четири…
— Какво става, мамо — обади се Гърти, — пак ли имаш пристъп?
— Да, да, скъпа… фондан, едно еклерче…
Но изведнъж две силни ръце я хванаха откъм гърба.
— Овладей се, мамо!
— Елиът… Майкъл… оставете ме на мира.
— Мамо, моля те — Майкъл я обърна с гръб към изкупителната гледка. — Нали ни каза никога да не те оставяме да правиш това.
— Забравете какво съм ви казала! — Тя се протягаше към бисквитите от чинията на Гърти.
— Хайде, мамо, ела — настояваше и Елиът, опитвайки се да прикрие Ити, чиито нозе все тъй стърчаха от кошчето за боклук. — Ще поиграем на „Монопол“, ако искаш.
Мери се вгледа в очите на Елиът — беше нещо напрегнат и нервен, току подскачаше пред нея, явно за да отвлече вниманието й от хладилника.
— Мило момче си ти, Елиът…
— Каза ни и да ти напомняме — продължи Елиът, — че ако продължиш да ядеш сладко, ще изглеждаш като тлъста наденичка в банския си.
Двете момчета я избутаха от кухнята, по-далече от чудовището, и тръгнаха с нея през салона. Мери се тътреше неохотно между тях.
— Добри момчета сте вие… строги, но добри.
Стигнаха до стълбата и синовете й я побутнаха нагоре.
— Не поглеждай назад, мамо. Знаеш какво ще стане, ако погледнеш…
— Ще стана клиентка на магазин „Гигант“, ето това ще стане — отвърна Мери и покорно тръгна нагоре по стълбата.
На другия ден заваля дъжд. Мери потърси чадъра си на поставката. Но там то нямаше, никъде не го намери, защото той беше горе, в килерчето, и служеше за параболичен рефлектор.
— Ууу! Страхотно е! — възкликна Елиът.
Чадърът беше подплатен с отразяващо фолио. Към дръжката му бяха прикрепили буркан от кафе, в който поставиха тунера в дециметровия обхват, свързан чрез коаксиален кабел с микрофона от радиотелефона на Гърти. Този микрофон от своя страна се свързваше с играта „Говори и пиши“ и така чудноватите звуци глипъл-дупъл-зуак-зуак се преобразуваха в свръхвисока честота. Космическият радист обясни, че има нужда от още едно нещо, което бе забелязал под бронята на колата на Мери.
— Детектора за ченгета! Искаш маминия детектор за ченгета, така ли? — Майкъл поклати отрицателно глава, Елиът се присъедини към него.
— Това е единственото нещо, което тя задържа от татко. И не може без него.
Чужденецът им нарисува диаграми, за да покаже как детекторът трябва да се монтира над тунера, така че свръхвисоката честота да се предава в пространството.
Същата вечер Мери натискаше здраво педала за газта и бързаше към къщи. Предупредителната система на колата й обаче не сигнализира за полицейския радар наблизо и така цялата работа й струваше двайсет и пет долара глоба.
Затова пък предавателят беше почти готов!
— Добре, ами какво ще го задвижва? — питаше Майкъл. — Какво ще върти това? — и той побутна с пръст циркуляра върху диска. — Ако го качим горе на хълма — Майкъл посочи през прозореца, — там няма електричество…
Космическият гост тъкмо бе привършил вечерята си. Със светещия си пръст той нагря ножчето, изви го и го закрепи за закачалката. Направи същото и с вилицата, така че да образуват храпово зъбно колело, което се зацепваше в зъбите на циркуляра и ги завърташе един по един.