— Е да, но ние не можем да стоим там по цяла нощ и да въртим тая магия.
Извънземното продължи да се усмихва. Сега то разбра всичко: разбра онези смътни представи, които го бяха споходили преди няколко дни, как една малка вилица танцува около плоча. И го направи, и то щеше да проработи, горе на хълма, не бяха нужни нито човешки ръце, нито неземни, за да го задвижат.
— Какво е това?
— Новият ми герой.
— Кой е той?
— Властелин на магиите — най-висша категория. Ето и характерните му черти.
— Да ги чуем.
— Мъдрост — 20 точки, магическа сила — 20 точки, интелигентност — 18 точки, физическа сила — 14 точки.
— Име?
— ИТИ.
Ити чуваше как момчетата играят на „Подземия и дракони“ долу в кухнята, но му беше много по-интересно да слуша нещо друго, нещо, което се разказваше всяка вечер в къщата. Трябваше само да прилепи ухо до вратата на стаята на Гърти. И така, той се сви ниско, наклони глава напред и… продължи да слуша историята на Земята… Гласът на Мери тихо нареждаше:
— „… Уенди, вързана и отнесена на пиратския кораб! Тя, която обичаше всичко да бъде чисто и изрядно! «Аз ще я спася!» — извика Питър и скочи да грабне оръжията си. Но както скачаше, той се сети да направи нещо, което ще я зарадва — да изпие лекарството си. Ръкавът му сграбчи смъртоносната кратунка. «Не!» — изпищя Менче-Звънче. «Защо не?!» «Защото вътре има отрова.» «Отрова? Че кой ще я сложи в кратунката?» «Хук.» «Не ставай глупава. Как може Хук да слезе тук.»… Питър вдигна кратунката. Сега не беше време за думи, а за дела. Със светкавична бързина Менче-Звънче литна между кратунката и устните му и изпи отровата до дъно.“2
— О, не! — възкликна Гърти.
— О, не! — прошепна старият пришълец от Космоса.
— „Хей, Менче, как посмя да ми пиеш лекарството?“ Но тя не отговори, вече се олюляваше във въздуха. „Какво става с тебе — извика Питър, внезапно изплашен. — Да не би да умираш? О, Менче, за да ме спасиш ли го изпи? Но защо, Менче?…“ С всеки изминал миг светлината на Менче-Звънче ставаше все по-слаба и той знаеше, че щом тя изгасне, феята ще бъде мъртва… Гласът й бе толкова слаб, че той не можеше да разбере думите й…
Пришълецът тъжно наведе глава. Това наистина беше ужасно.
— „… Тя казваше, че може да се спаси, ако децата вярват във феи. Вярвате ли във феи? — извика той бързо.“
— Аз вярвам — отвърна Гърти.
— И аз вярвам — каза Ити, а очите му се наляха със сълзи.
Точно в този момент горе се появи Елиът. Той търсеше аптечката, защото си бе порязал пръста на рендето за сирене. Древният лечител на растенията се обърна, забеляза раната и насочи към нея дългия си показалец. Връхчето на пръста му проблесна в яркорозово. Елиът отстъпи уплашен — знаеше, че ако пожелае, с този пръст Ити може да пробива дупки в стомана. Но Ити спокойно прокара светещия си пръст над раната на Елиът и кръвта спря, а раната заздравя на часа, сякаш никога не е била.
Елиът се вторачи в пръста си изумен. После заговори, искаше да благодари на Ити, но почитаемият космически лечител му направи знак да мълчи и отново прилепи ухо до вратата на Гърти.
— „Ако вярвате във феи, пляскайте с ръце. Не оставяйте Менче-Звънче да умре.“
Космическият пътешественик тихо плесна с грамадните си, неземни длани.
Късно тази нощ той застана до малкото прозорче на килера и се вгледа навън. Луната го изпълваше с неописуем копнеж, нежното сияние на Млечния път като шепот проникваше в, сърцето му. Всички лъчения, видими и неуловими, достигаха до свръхчувствителното му същество; от движението на величественото звездно колело струеше тайнствената музика на летящите планети и звезди, той чуваше техния говор в мрака, тържествените гласове на гигантите стигаха до него, прекосили огромни разстояния…
С натежало от мъка сърце Ити опря чело на перваза. Някога той беше част от това Велико колело, виждал бе с очите си чудесата на Вселената, виждал бе дори как се ражда звезда. А сега, сега седеше затворен в този килер, широк метър на метър и половина, заедно с един откраднат чадър и едно препарирано чучело.
Обърна се към него, но чучелото се взираше със стъклен поглед в мрака, явно потънало в собствените си мисли.
Непреодолима космическа самота обхвана Ити. Всяка фибра от тялото му жадуваше за звездната светлина — високо, високо в родните пространства, където от красотата на Орион секва дъхът, а мъглявината му се къпе в разкошни цветове. Ами Плеядите, където синият ореол на Младата звезда прониква направо в сърцето! Или пък Мъглявината на Вейл, която неспирно се носи из Космоса, и нашепва царствената си тайна на онези, които плуват заедно с нея из океана на Вселената.
2
Откъси от романа „Питър Пан“ на Джеймс Матю Бари — прев. Боян Атанасов и Теодора Атанасова, изд. „Отечество“, 1984 г. Б.пр.