Колкото до споменатото преди малко брюкселско зеле, то бе почнало да забелязва, че някои от децата надничат в чуждите прозорци. И подръпна ръкава на Майкъл, за да му покаже какво желае. Те пресякоха най-близката морава и надникнаха в един прозорец. Някакъв мъж по фланелка се разхождаше из стаята с пура в уста и кутия бира в ръка. Опрял брадичка на перваза, старият гост от космоса се усмихна на себе си… Ако всяка вечер можеше да излиза с приятелите си и да наднича в прозорците, на Земята щеше да си заслужава да се живее.
— Ити, Ити — прошепна Гърти, — ела с мен…
Тя тихо го поведе покрай къщата, към портала, а после — до входната врата. Двамата натиснаха звънеца и хукнаха да бягат.
Ити зашляпа тромаво с пухкавите си чехли, единият се изхлузи; изгуби се някъде и каубойската му шапка, но той крещеше от възторг! Сега вече живееше истински, беше като всички други земни хора.
— По-бързо, по-бързо — повтаряше Гърти, те се провираха задъхани между някакви храсталаци, а от пръстите на Ити струеше мъгла. Старият пътешественик беше толкова възбуден, че пръстите му сами започнаха да издават космически сигнали, закодирали най-дълбоките тайни от еволюцията на Вселената. Цялата редица храсти притихна, а после пищно разцъфтя. Но великият древен ботаник вече ги бе отминал, устремен към следващата къща, за да надзърне и в нейните прозорци.
Така обиколиха няколко квартала. Много бонбони бяха изгълтани във възбудата, затова най-старият участник в празника изрази желание да съберат още.
— Добре — съгласи се Елиът, — нека да опитаме в ей тази къща там.
Той ги поведе по тротоара, сигурен, че и там ще помислят абсурдната фигура, която се клатушка до него, за дете в гумено костюмче. Що се отнася до Ити? Той вече не смяташе, че изглежда странно. Сега възприемаше неземните си форми като нещо, облечено специално за вечерта. А под тях си беше човешко същество, което обича бонбони, звъни на чужди звънци, крещи като дете й си пъха носа тук и там.
Ала щом вратата се отвори, за първи път през цялата вечер очите му замигаха уплашено, защото отсреща се появи оня червенокос дребосък и Ити веднага позна в него Ланс, към когото винаги се бе отнасял с подозрение.
От своя страна Ланс също бе изпълнен с подозрение към Ити:
— Кой е този попита той, без да допусне и за миг, че тези дълги ръце, този топчест корем на стълбите пред къщата им могат да бъдат от гума.
— Това е… братовчед ми — запелтечи Елиът, като се проклинаше, задето не е познал къщата на Ланс и го бяха хванали натясно. А самият Ланс се приближаваше към тях.
— Та той е… невероятен — Ланс пристъпи още по-напред, теглен от необяснима за него сила, която тайнствено го свързваше с чудатия пришълец.
Това момче е страшен досадник, помисли си космическият гост и отстъпи назад. Елиът също отстъпи. Те хукнаха обратно по алеята и скочиха на велосипеда, но Ланс ги последва и също скочи на своя.
— Кажи бързо — промълви Ити и Елиът завъртя педалите с все сила, ядосан на себе си, задето, бе така самоуверен и задето показа Ити на хората. Но Как би могла тайна като Ити да бъде скрита от хората? На човек му се иска да се похвали и да види как другите зяпнат от учудване.
Само че не биваше да го показва на такава лепка като Ланс, защото лепките не можеш ги измами. Те разпознават пришълеца веднага щом го видят.
С клюмнала глава и щръкнали крака Ити пак се бе свил в коша отпред. Какво ли ще направи Ланс? Ще го издаде ли на властите? И дали в края на краищата няма да го препарират?
Елиът се обърна и хвърли поглед през рамо в тъмнината. От Ланс нямаше и следа, изглежда, той не можеше да кара бързо.
— Всичко е наред — съобщи Елиът. — Избягахме му.
Ала не бяха му избягали. Ланс препускаше в нощта по преки, известни само на такива лепки като него, пътища и безпогрешно се насочваше право към преследваната групичка. Откъде знаеше кога да завие и по кой път да ги пресрещне? Имаше нещо, което го водеше по телепатия. Сега възприятията му бяха в постоянна връзка с телепатичната система на Ити, затова Ланс караше като бесен, така бързо, както един обикновен досадник не би могъл и да мечтае. Червената му коса бе прилепнала за главата, стърчаха само ушите — досущ дръжки на тенджера! Той препускаше като луд и прекосяваше квартал подир квартал по следите на Елиът.