Когато велосипедът взе да се снишава над сечището, пришълецът надзърна през теления си кош. Той направляваше спускането с лъчението на чувствителните си пръсти — колелото се плъзна по тревата и меко докосна земята, подрусвайки само в последния момент, когато един от дългите пръсти на Ити се заклещи в спиците.
— О…
Колелото се наклони и затисна Ити, преди окончателно да спре. Извънземното изпълзя от коша — пръстът го болеше, но то беше толкова развълнувано, че не му обърна внимание. Елиът също се измъкна и на часа се зае да разопакова предавателя.
Извънземното се огледа бързо и претърси сечището с детектора си. Трябваше да се увери, че никой от преследвачите му през оная нощ не се навърта наоколо. Чувствителният му вътрешен радар се прехвърли над гората — засече Ланс, но го отмина. Защо ли? Защото излъчването на тая лепка не беше по-различно от неговото собствено на един прокуденик, самотник, неудачник — и радарът на Ити просто го отмина, без да долови никаква опасност.
После се обърна към Елиът и му даде знак да започват инсталирането на предавателя.
Циркулярът се въртеше като омагьосан поднос, около който танцуваха ножът и вилицата, току зацепвайки се в зъбите по периферията. Какво предизвикваше това омагьосано въртене? За едно крехко дръвче, бе вързан кабел с прикрепена към него пружина. Когато вятърът поклащаше дървото, въжето се изпъваше, повдигаше храповото зъбно колело, направено от нож и вилица, зъбците му се зацепваха в зъбите на циркуляра, той се завърташе, а фибите се плъзгаха по перфорациите и задействаха програмата на „Говори и пиши“. Кое даваше енергия на „Говори и пиши“? Древният ботаник бе опънал стотици жици към гората — съединени с жилчиците на листата, на клоните и корените, те всмукваха електричеството на живота, а как точно ставаше това, знаеше само Ити. Но Елиът ясно усещаше, че живителните сили от гората преминават по жиците, сливат се и заедно захранват предавателя.
Подплатеният с фолио чадър блестеше преобърнат на лунната светлина. Ала неговото предназначение далеч не беше да отразява лунните лъчи. От тази параболична антена нагоре в космоса се излъчваше свръхвисокочестотният сигнал от детектора на Мери, преобразуван от дециметровия тунер.
…_глипъл-дупъл, зуак, зуак, снафн, олг, ммнниип_… или нещо подобно. Истинският звук, който възпроизвеждаше уредът, беше далеч по-изискан, но нашата азбука е безсилна да предаде онези изящни звуци, които Ити бе изтръгнал от „Говори и пиши“.
Елиът стоеше срещу предавателя, надявайки се сигналът да достигне до предназначението си, ала той му се струваше толкова слаб, толкова немощен, залутан в безкрайността…
Отгатвайки съмненията му, извънземното го докосна по рамото:
— Намерихме прозорец.
— Прозорец ли?
— Пролука в йоносферата. Сигналът ще стигне до тях…
Те дълго останаха до предавателя смълчани. Слушаха, звездите сякаш също слушаха и, разбира се, слушаше и досадникът, спотаен в храсталаците наблизо.
През това време Мери се опитваше да запази самообладание пред ордите таласъмчета, които прииждаха в къщата й.
— Да, да, влезте… О, каква страхотна чета сте…
Те й пееха песни, танцуваха. Докато пееха обаче, лепкави топчета дъвка падаха от устите им и биваха стъпквани на килима, а докато ръкомахаха в такт с песните, влажни бонбончета на клечка се лепваха по мъхестите тапети и ги раздираха, щом децата опитаха да си ги издърпат отново. Харви пък взе, че ухапа едно от таласъмчетата.
Докато безстрашното куче пазач досаждаше на невинното гостенче, прозорецът на Мерината стая горе се отвори и вътре се вмъкна един от правителствените агенти с електронен уред в ръка. Неговата мигаща светлинка и трепкащата му стрелка отведоха неканения гост в салона. Щом влязоха в стаята на Елиът, уредът засвятка още по-неспокойно, а когато мъжът го внесе в килера на Ити, направо полудя. Агентът се повъртя малко вътре и удовлетворен, тихо се върна, през салона, а после излезе пак през прозореца на Мери. Измъкна се благополучно, докато в същото време долу завързаха муцуната на кучето с носна кърпа и се опитваха да утешат пищящото дете с купища шоколадови бонбони.
…_глипъл, дупъл, зуак, зуак_…
Елиът и Ити седяха до предавателя, вслушваха се в него и наблюдаваха нощното небе, докато досадникът Ланс пък наблюдаваше тях. Небето мълчеше, не отговаряше.
След дълги часове на бдение Елиът заспа, Ланс трябваше да се прибере вкъщи най-късно до девет и древният гост остана сам с уреда си.
Той проследи сигнала, който неспирно се излъчваше в тъмнината.
Не се чувстваше добре. Дали не яде прекалено много бонбони?