Разходи се из гората да навести растенията. Струваше му се, че върви доста тромаво, по-тромаво от обикновено. Сигурно се дължеше на цялото това бясно щуране край чуждите прозорци. Не беше свикнал с подобни неща.
Вървя, докато стигна малко поточе, и приседна край него. Ромонът на водата го омайваше и той потопи глава в нея. Остана така часове, вслушвайки се в бликането на земната кръв. И накрая заспа с глава във водата.
— Мисля, че е към метър и трийсет — обясняваше Мери на полицая, — дребно момче, облечено като гърбушко.
И заплака:
— Сигурно е глътнал ножче за бръснене. Знаех си аз…
— Хайде, хайде…, успокояваше я полицаят. — На Вси светии се губят доста деца. Сигурен съм, че Елиът е добре.
Над квартала настъпваше сиво утро. От десет вечерта Гърти и Майкъл си бяха вкъщи. А леглото на Елиът беше празно. За кой ли път вече на Мери й се късаше сърцето. Тя погледна полицая през сълзи:
— Напоследък се държах ужасно с него. Карах го да си чисти стаята…
— Че това си е в реда на нещата — отговори полицаят.
Харви опита да им даде някакъв знак, но муцуната му все още си беше завързана. Той вдигна лапи на вратата и заскимтя приглушено.
— Елиът! — скочи Мери. Момчето се връщаше по моравата зад къщата. За благодарност тя отвърза намордника на Харви и кучето заскимтя с облекчение и блажено се прозина.
— Това ли е липсващият герой? — усмихна се полицаят. Той сгъна бележника си, прибра го и остави семейството да се радва на срещата.
— Трябва да го намериш, Майк. В гората е… Някъде край сечището.
Мери бе сложила Елиът да си легне. А липсващият герой сега беше Ити. Майкъл отиде до гаража и изкара колелото си. След няколко минути той вече летеше по улицата и някаква кола го следеше.
Той хвърли бърз поглед през рамо и забеляза, че в нея седяха трима души, които съсредоточено го наблюдаваха. Свърна по една тясна уличка между две къщи, отърва се от колата и се отправи нагоре към хълма.
Намери Ити — той си седеше все така — с глава потопена в потока. Древният пришълец не изглеждаше добре, но твърдеше, че нищо му няма — просто слушал…
Сочеше с ръка потока, небето, околността, но Майкъл забеляза, че е пребледнял, а стъпките му са бавни и тежки.
10.
— Та той е предавал само няколко часа — говореше Майкъл. — Не бива да се отчайваме.
— Кажи го на него. — Елиът посочи с глава килерчето, където Ити седеше умислен.
Космическият старец знаеше, че е невъзможно да чака незабавни резултати, а може би изобщо нямаше да има резултати. Но той не можеше да надмогне себе си. Все сънуваше огромния кораб; затвореше ли очи, виждаше как прекрасната играчка величествено се спуска към Земята. Но щом се събудеше, отново беше сам и около него нямаше нищо друго, освен преполовена кутия бисквити „Орео“ и една глупаво ококорена платнена кукла.
Мери шеташе из къщи и се чудеше дали в живота ще й се случи нещо по-интересно от това, да намира гуменки в хладилника? Тя уморено движеше прахосмукачката, наведе се да събере някакви скъсани струни от, китара и едни странни наглед семенца, усъмни се да не е марихуана. Напоследък Елиът и Майкъл се държаха много особено. Гърти — също. Цялото й семейство ли беше откачило от тия опиати?
Копнееше за баща им, тоя непоправим безделник, който се бе запилял някъде из Мексико.
Мислеше си, че трябва да се захване с аеробика.
И непременно да си купи нови обувки.
Но дали в този живот все още я чакаха някакви изненади!
И дали всичко нямаше да продължи все така, само дето по лицето й щяха да се появят нови бръчки и тя щеше да е принудена да си купува все по-скъпи кремове, плацентни или други подобни, за да се бори срещу тях.
Изключи прахосмукачката и чу, че се звъни.
Незнайно защо надеждите й в миг възкръснаха. Беше истинска лудост, тя си го знаеше, но пък и цялата къща напоследък изглеждаше полудяла. Мери тръгна към вратата и се хвана, че очаква да се появи нейният очарователен безделник, ей така, заради старото им приятелство. Или някой друг заради новото… Някой висок, тъмнокос, зашеметяващ…
Отвори вратата.
Отсреща стоеше ниско, червенокосо, досадно хлапе.
— Елиът вкъщи ли си е?
Един момент, Ланс — въздъхна тя, обърна се и се заизкачва по стълбата към стаята на Елиът. Беше заключено както винаги. Какво, за бога, правеха там? Какви ужасни неща, заради които щеше да й се наложи без време да си купува плацентен крем?
Тя почука:
— Елиът, онова момче Ланс е тук…
— Тази лепка! Кажи му да се спасява…
— Не мога, Елиът. Ще му кажа да се качи.
Тя слезе по стълбата с чувството, че тези стъпала са каторга, в която изтляваше животът й. Нямаше ли най-сетне да й се случи нещо ново?