Той обаче се извини, че я е обезпокоил, и слезе назад по стълбите. Мери го изгледа как се отдалечава по тротоара и се запита дали не е чел прекалено много комикси като малък. Или пък е падал лошо?
После забеляза една лъскава, наглед правителствена лимузина, която приближи зад него до бордюра. Шофьорът му махна за поздрав, мъжът се качи и седна до други двама мъже на задната седалка.
Всички ли бяха падали лошо като деца?
Тя се отдръпна от прозореца и се захвана с до болка познатата дейност с бърсалката за пода. Може би се бе заблудила за посетителя. Може да е бил сериозен човек със сериозна задача.
Сигурно… И в нейния килер се крие някой извънземен.
Тя го отвори, подреди разхвърляните обувки, палта, шапки, ръкавици… Чадърът още го нямаше. Знаеше си, че Майкъл и Елиът са го взели; надяваше се само да не го използват за нещо порнографско.
Майкъл се шмугна обратно в стаята на брат си:
— Да, той е агент. Показа на мама някаква значка. Каза, че са долитали НЛО…
Ланс скочи, сякаш изтласкан от пружина:
— Видяхте ли НЛО? Вие сте най-щастливите хора на света!
Елиът го прекъсна:
— Тя каза ли му нещо?
— Не.
— Знае ли за предавателя?
Ланс пак подскочи:
— Ето какво било! От своя свят ли го е донесъл? Прилича ли на истинска машина на времето?
— Направи го от фиби.
— От фиби ли? — Ланс се обърка за миг, но бързо продължи като същинска конска муха. — Опитва ли се да стигне до своята планета? О, господи, Елиът, нима те пак ще дойдат? Къде? Кога? — Сетне, почувствал, че вече не владее положението, поднови заплахите. — Покажи ми извънземното веднага или ще догоня човека със значката! Не се шегувам!
— Какво си се разпенил такъв!
— Не мога да издържам повече.
Елиът си знаеше, че все някога ще трябва да го стори, и отвори вратата.
Чудовището пристъпи напред, възвърнало спокойствието си, потънало в мислите си, с бисквитка „Орео“ в уста. То погледна досадника.
Ръцете на Ланс се отпуснаха безсилно. Кръвта се отдръпна от бузите му и те така пребледняха, че заприличаха на бяло американско сирене, увито в найлон. В слепоочията му пищеше цял хор пронизителни звуци, същите, каквито бе чувал в нощта на преследването.
— Сега вече мога да умра… — промълви той. — И да отида в рая.
— Може и така да стане — обади се Майкъл. — Ще дадеш кръвна клетва!
— Каквото поискате… — каза Ланс, който едва забелязваше и почти не мислеше за Майкъл, Елиът и останалия свят. Защото тук, пред него, беше най-невероятното същество на Земята. — … Сънувал съм те — изрече тихо Ланс — … цял живот…
Майкъл го хвана за китката:
— Повтаряй след мен: Кълна се, че няма да кажа на никого и никога какво видях днес. — И докато Ланс мърмореше: „Кълна се…“, Майкъл извади джобното си ножче и поряза своя показалец, а после и неговия.
От пръстите им закапа кръв и Майкъл ги притисна един о друг. Космическият пришълец, който до този момент наблюдаваше озадачен, вдигна своя дълъг пръст. Връхчето му заблестя в яркорозово: Недей, Ити, недей — извика Елиът.
Но беше твърде късно. Розовият пламък се плъзна напред и докосна ръцете на Майкъл и Ланс. Пръстите им престанаха да кървят, кожата зарасна и от порязването не остана и следа.
11.
Всички от екипа му го наричаха Ключа. Той си имаше име, но неговите ключове бяха истинският му образ: ключове като за най-обикновен склад, но склад с необикновени стаи, за всяка от които той пазеше специален ключ.
В една от тия стаи стоеше Ключа сега и разглеждаше работната карта на стената, с очертани множество концентрични кръгове, все по-тесни и по-тесни, съединяващи се в една-единствена точка.
Без да откъсва очи от картата, Ключа заговори на своя помощник:
— Миналата нощ по радиото слушах някакви религиозни фанатици. Говореха за нашите наблюдения. Твърдяха, че онзи кораб бил знак от сатаната.
Помощникът пиеше черно кафе и продължаваше да разглежда дългия списък пред себе си. Повечето от имената в този списък имаха научни титли: лекари, биолози, химици.
— Предполагам, ясно ти е, че като привлечем тия хора, шансовете ти да те вземат за пълен идиот неимоверно нарастват?
— Време е да ги привлечем — отвърна Ключа, все още приковал поглед в картата, в точката, обозначаваща къщата на Елиът.
Помощникът му вдигна очи от списъка:
— Ами ако децата са си измислили всичко това? Ако се окаже, че разговорът, който хвана радарът, е само детска игра?
— Корабът кацна тук — Ключа посочи един от кръговете. — А ние хванахме разговора за изоставения чуждоземец ето тук. — И той бучна с пръст точката, където беше домът на Елиът. — Твърде близко е, за да е случайно съвпадение.