Мъжът се пресегна зад себе си и натисна копчето на един магнетофон. От него, се разнесе гласът на Елиът:
„… от далечния космос, Майкъл, от някакъв свят, който ние не разбираме. Трябва да му помогнем…“
Клоча натисна копчето и стаята отново утихна.
Той бе почувствал колко внушителен е този кораб още в нощта на приземяването му. Видял го бе на своя контролен екран как приближава — удивително кълбо енергия, появило се тайнствено иззад хоризонта. Поведението на кораба съвпадна с образеца на поведение, което специалният отряд на Ключа добре познаваше и от други подобни кацания. Само че този път успяха да ги изненадат.
Помощникът му стана от писалището и се приближи до него, при картата:
— Добре — каза той, потупвайки списъка с пръст, — това са хората, които ти трябват. Ами че то прилича на списък за банкет при връчване на Нобелова награда!
— Събери ги.
— Ще ме чуеш ли за минутка? Преди да сме въвлекли и научното общество. — Помощникът се обърна към картата. — Ако тук наистина има изоставен пришълец, не е нормално да се крие по къщите.
— Защо не?
— Защото той е необикновено същество. И ще се крие като отшелник горе из хълмовете помощникът показа района, където му се струваше, че се спотайва онова нещо, което издирваха. — Нима мислиш, че те не са тренирани да се справят с всяка ситуация? Нима мислиш, че тяхното командване не е предвидило и такова развитие на събитията?
— Та ние ги хванахме по бели гащи — възпротиви се Ключа.
— Може и така да е. Но ако ти беше извънземно, щеше ли да тръгнеш да чукаш по вратите на най-близките къщи?
— То е в тази къща — заяви Ключа.
— Ами нека да го докажем, преди да призоваваме тая тълпа… — Помощникът отново потупа с пръст по списъка. — Знаеш ли какъв цирк ще стане, като пристигнат тия светила? Тогава няма да можеш да се оправдаваш. Ако пък догадката ти е погрешна, ако в тая къща няма нищо, освен две смахнати деца, чиито глави са пълни само с космически нашественици, ще си загубиш и работата. Защото вече ще си похарчил към десет милиона долара за тоя, дето духа. Не забравяй, че правителството съкращава бюджета. Направо сме на ръба!
Ключа посочи списъка:
— Събери ги.
Помощникът му въздъхна:
— Ако бъркаш, ще се наложи и двамата да си търсим препитание, като събираме тайни доказателства за бракоразводни дела… Специална единица на частно детективско бюро. — Той понечи да се обърне, но се върна и показа най-отдалечените кръгове на картата, гората и хълмовете.
— Ако твоят извънземен е изобщо някъде тук, той се крие из тия хълмове и си брои дните.
— Като Робинзон Крузо, така ли?
— Точно така. Защото със сигурност не е седнал в нечия кухня да пие млечен шейк.
А Ити си седеше в кухнята и си посръбваше млечен шейк със сламка. Тия сламки бяха едно от най-прекрасните изобретения на Земята, защото да пиеш с тях беше толкова лесно.
— Харесва ли ти, Ити? — попита го Елиът, седнал срещу него до масата.
Извънземното кимна, а прекрасната течност забълбука в чашата му.
Бяха проведени телефонни разговори с всички учени от списъка — разнородна група от специалисти, предварително проучени, снабдени със специални пропуски и после поканени да се включат в най-странната експертна група на Земята. Някои приеха развеселени, други — с насмешка, но никой не го взе на сериозно и дори не допусна, че действително един ден ще му поискат някаква експертиза. Така че, когато слушаха гласа от другия край на жицата, те биваха безкрайно изненадани, а после, умълчани, поставяха слушалката и вглеждайки се в нея, се чудеха кой по-точно се е побъркал — те или правителството…
12.
От потайното кътче близо до мястото на приземяване предавателят неспирно изпращаше своите сигнали далеч, далеч в космоса. Изобретението не беше патентовано, нито регистрирано и наподобяваше нещо, което човек може да намери във вехтошарски магазин. Но докато приближаваше, Елиът усети колосалната енергия, която захранваше това нещо, и тогава разбра, че тази купчина стари чаркове не може да се сравни с нищо на света.
Вече се бе стъмнило и той беше сам с този странен уред. Храповият механизъм потракваше тихо в тревата, като щурец, който зове любимата си.
Елиът легна в тревата и се загледа в обсипаното със звезди небе… Дълго лежа така — малко, неуко хлапе, с глава, пълна с глупости — и полека-лека звездите започнаха да го омайват. От време на време му се струваше, че от луната се излива яркожълта светлина, която се разстила като бляскав воал между звездите. И някакъв тих глас нашепва неразбираеми думи… или може би това беше само вятърът?