— Може и на мен да ми се иска така — отговори Ключа, — но те не желаят да се действа по този начин — и той посочи телефона.
— Естествено. Защото искат да направят сензация, ако намерим извънземния. Но ако не го намерим, ако само щурмуваме квартала с тези невиждани машинарии, дето си ги довлякъл — и той потупа с пръсти друга купчина листи, — само ще подплашим хората. И те ще дадат под съд това правителство. Имай го предвид. — И помощникът му се обърна и излезе.
Ключа го имаше предвид. Тоест — някъде в периферията на съзнанието си. Защото беше убеден, че пришълецът е там. Той запали цигара, издуха дима към тавана и хвърли изгорялата клечка в гипсовата отливка от стъпалото на Ити.
Много правителствени коли пристигнаха тази нощ. Един грамаден склад отвори врата и униформени разсилни се заеха да разтоварват екипировката в бездънната паст на сградата.
Ключа провери всичко. Провери и как работят онези, чиято задача бе да сглобят отделните елементи и да приведат уредите в действие. Вътрешността на склада заприлича на военна болница.
Ити отвори вратата на килера и Елиът се строполи върху възглавниците. Очите му бяха подути, на треперещите му устни напираха някакви звездни думи, които не можеше да произнесе. След малко седна, хлипайки тихичко, а древният тост се вторачи в него.
Извънземното докосна детското челце… Влиянието на галактиките се оттегли, отлетя като вихър към обитателите на космическите дълбини, за които бе предназначено. Елиът се отпусна и въздъхна с огромно облекчение. След миг той вече спеше — като в пашкул, през който звездното проклятие не можеше да го достигне…
Старият пътешественик погледна спящото дете и усети как в неговата собствена душа се прокрадва горчиво-сладко чувство, болка и радост едновременно, които не можеше да си обясни. Ала скоро осъзна, че е обикнал това дете.
Аз съм негов водач и пазител, но докъде го доведох всъщност? До мрачното безумие на нощта.
И на какво го научих?
Да краде от железарския магазин.
Елиът — и той отново докосна детското челце, — ти накара светлинката от сърцето ми да запламти по-ярко…
Ти си моят учител, моят водач и защитник, Елиът! Имало ли е някога такова дете на света?
Толкова всеотдайно и жертвоготовно?
Нека всяка звезда те благослови с нежно просветление, такова, че да го почувстваш, разбереш и използваш.
Той привлече с пръстите си ефирния поток светлина, струяла от луната и звездите, и нежно обви с нея спящото момче.
Кучето Харви душеше в пролуката на вратата — значи беше готово за нощната им обиколка.
Чудовището отвори и Харви се вмъкна вътре странишком, защото все още не му се доверяваше напълно. Подуши спящия Елиът, после обиколи възглавницата няколко пъти и накрая клекна пред Ити.
Ити се вгледа в него, кучето също го попоглеждаше, но крадешком и погледите им все повече се срещаха. Постепенно езикът на Харви увисна, едното, му ухо клепна и в кучешкия си мозък той видя един огромен космически кокал, който се носеше в супата на пространството. Харви лакомо облиза муцуната си и изскимтя.
По-нататък, по същите телепатични лъчи, плътно проникнал в кучешкия мозък, Ити му обясни онези неща, които всяко куче трябва да знае, когато вие към луната.
13.
Изправена пред картотеката, Мери прелистваше папките. Беше едва единайсет часът, а краката й вече не я държаха от болка. Погледна към купчината документи, които чакаха да бъдат подредени. Много й се искаше да свърши това във вентилационната шахта — какъв чудесен вихър от литнали писма щеше да се извие!
— Мери, щом се освободиш, би ли предала тия бележки долу в търговския отдел?
Щом се освободи! Тя погледна шефа си — тиранин, садист, глупак и идиот. Ако беше ерген, щеше да се омъжи за него. Тогава би могла да си отдъхне.
— Да, мистър Краудър, ще го направя колкото мога по-скоро.
— И между другото би ли…
— Да, с удоволствие…
— Но аз още не съм ти казал за какво става дума — мистър Краудър се намръщи озадачен.
— Извинете, мистър Краудър, но ми се стори, че картотеката ще се прекатури. От време на време го прави.
— Така ли?
— Ако се отворят всички чекмеджета наведнъж.
Това временно отклони вниманието на Краудър и той се загледа в картотеката. Мери често се чудеше как този човек без никакъв ценз се бе издигнал до положението, което заемаше в корпорацията, но още по-често пък се чудеше как самата тя се справя с всичките си задължения и все още не се е побъркала. Мислеше да напуска. Може би ще напусне още днес и ще се хване на работа в някоя бензиностанция. Монтьорите проявяваха поне чувство за хумор, особено когато поправяха нейната кола.