Остани, говореха те, остани с нас.
Най-сетне то издърпа крака си и се втурна напред, към най-външния блед отблясък на светлината в самия край на сечището. Сияйното украшение искреше сред високите треви и образуваше великолепна дъга над тях. Закъснелият съгледа все още отворения люк и един от събратята си — светлинката от сърцето му тревожно пулсираше, зовеше го, отчаяно го търсеше.
Ида, ида…
То се влачеше през тревата, но ниският му корем, пригоден за по-слаба гравитация, ужасно го бавеше и внезапно от всички страни го заля вълната на едно общо решение, а остро чувство на загуба го прониза до мозъка на костите.
Люкът се затвори, венчелистчетата му се прибраха.
И точно когато то излезе от тревата, размахало дългата си ръка, корабът се издигна. Оттам вече не можеха да го видят. Колосалната тяга бе задействана, ослепителна светлина заличи и най-малката подробност от пейзажа наоколо. Корабът увисна за момент над върховете на дърветата, после се завъртя и литна нагоре — прекрасно украшение, устремило се към най-далечните кътчета на нощта.
А странното същество, остана в тревата и само светлинката от сърцето му продължаваше уплашено да пулсира.
То беше само, на три милиона светлинни години далеч от дома.
2.
Подвила нозе на леглото в спалнята, Мери четеше вестник и едновременно се вслушваше в гласовете на двамата си сина и приятелите им, които играеха на „Подземия и дракони“ долу в кухнята.
— Най-сетне стигаш до края на гората, но правиш една наистина глупава грешка и аз извиквам Странстващите чудовища.
Странстващи чудовища… помисли си Мери и обърна на другата страница.
А какво да кажат Страдащите майки? Разведени, с ниска издръжка и пълна къща с деца, които говорят сякаш на чужд език.
— Да викаш Странстващите чудовища само защото съм се опитал да помогна на едно таласъмче?
— Това таласъмче е било наемник на крадците, бъди благодарен, че имаш да се оправяш само със Странстващите чудовища.
Мери въздъхна и сгъна вестника. Таласъми, наемници, орки, за някои това са само думи, но за нея — действителност, всяка вечер те шетаха из кухнята й сред отломъци от „град“, съграден от бутилки плодов сок, пакетчета чипс, книги, хартии, калкулатори и потресаващи клетви, забодени с топлийки на дъската за бележки. Ако хората предварително знаеха какво значи да отглеждаш деца, никога нямаше да се решат на това…
В един момент групичката запя:
Каква прелестна песничка, каза си Мери и скръцна със зъби при мисълта, че някой от нейните хубостници би могъл да се върне някоя вечер вкъщи с шепа задигнати петаци или шепа опиат, или пък бог знае още с какво. Може би с някой орк?
— Стив е Господарят на подземието. Той има Абсолютна власт.
Абсолютна власт… Мери протегна изтръпналите си крака и раздвижи пръсти. Като глава на семейството тя трябваше да има. Абсолютна власт. А не можеше да ги накара дори една чиния да избършат.
Чувствам се като… същински орк.
Не си представяше, ясно как би изглеждало такова същество, но във всеки случай се чувстваше наистина… като орк.
Подземните гласове изпод спалнята й продължиха с небивалиците си:
— Какви са тия Странстващи чудовища?
— Човекоподобни обясни Господарят на подземието.
— Ха, най-лошото. Чуйте само качествата им: мегаломания, параноя, клептомания, шизофрения.
Да, точно така, шизофрения, каза Мери на тапета, и аз започвам да се чувствай така… Затова ли съм отгледала децата си, да стават Господари на подземия? Затова ли се трепя по осем часа всеки ден?
Може би нямаше да е толкова зле, ако и аз можех да живея така спонтанно като тях — с изненадващи обаждания от разни обожатели…
Тя прехвърли наум списъка на своите обожатели, но трябваше да признае, че у всекиго от тях имаше по нещо от орките.
— Добре, тогава аз хуквам да бягай от тия човекоподобни и от време на време изстрелвам по тях от моите малки стрелички, колкото да ги карам да ме гонят. От ония, оловните…
Ама това е най-малкият, помисли си Мери, заслушана в тънкото, пискливо гласче на Елиът. На мама момчето! Да стреля с оловни стрели! Имаше чувството, че тя самата е улучена с такава стрела точно в щитовидната жлеза или във всеки случай там, откъдето енергията й изтичаше към кухината, населявана от орките. О, боже, как и се искаше да излезе…
— Бягам по пътя. Те са по петите ми… и аха да ме хванат, обзети от ярост, но аз хвърлям пред тях преносимата си дупка…