— Казвате, ако се отворят всички чекмеджета наведнъж. — Краудър разглеждаше с любопитство картотеката.
— Не ви съветвам да опитвате.
— Но ние трябва… да я закрепим за стената, не мислите ли?
— Възможно е… — По-интересно ще е, каза си Мери наум, да закрепим мистър Краудър за стената и да го използваме като дъска за обяви.
— Трябва да уведомя отдела по поддръжката — Краудър излезе с бодра стъпка и се запиля някъде до обяд.
Мери прекара обедната си почивка на една пейка в парка, дъвчейки сандвич и масажирайки ходилата си. На пейката до нея една възрастна жена си приказваше с някого от пазарската си торба.
Мери я огледа, навярно и тя някога е била деловодителка.
Ей така ще свърша и аз. В дълбокомислени разговори с една книжна торба.
Тя изпъна крака и въздъхна. Щеше ли най-сетне да се появи тоя мистър Спасение с дебелата си чекова книжка… Тя затвори очи и се опита да си го представи.
Но в главата й натрапчиво се въртеше образът на същество, не по-високо от поставка за чадъри, което се клатушкаше към нея със захарна пръчица в ръка.
— В командировка, така ли? — попита един от спътниците му, докато летяха на девет хиляди метра височина.
— Да, да — отвърна му микробиологът. — Служба.
Елиът отвори шкафчето си в сутерена на училището и хвърли книгите си вътре, разлетяха се хартии, разхвърчаха се тетрадки. Той се вгледа мрачно в тази бъркотия. Искаше да направи някакво усилие, за да учи, но ученето не беше като звездната светлина, приличаше по-скоро на блато, което трябва да прегазиш. Затвори вратичката на шкафа и я заключи, а после тръгна бавно по коридора. Стените бяха сиви и нерадостни като на затвор. И на всичко отгоре Ланс, най-големият досадник на годината, се появи насреща му.
Носеше огледало в рамка от корица на „Тайм“. Лицето на Елиът се отрази в него.
— Момчето на годината — приятел на президенти, крале и… извънземни…! — Ланс го завъртя така, че огледалото отрази и неговото лице. Разбира се, ще има и някой друг с теб. Знаем кой, нали, един такъв рижав, със сини очи?
От подобна противна реч, толкова типична за един досадник, човек може само да се изприщи. И Елиът почувства как се изприщва и как едновременно го обзема и желанието да срита Ланс по задника.
Ланс се усмихваше доволен, че вече е открил мястото си на този свят. Щом лицето му беше на корицата от „Тайм“, от пети клас той можеше да премине направо към аерокосмическата програма и да дава консултации за контакти с извънземни. Та нали в главата му постоянно пищяха подобни сигнали?
— Той ми говори, Елиът. През цялото време. Явно ме е харесал.
— Защо ли…
— Ами усеща, че мога да бъда полезен. Слушай, Елиът… — и Ланс го хвана за ръкава, — даваш ли си сметка, че в момента ние с теб сме най-важните хора в това училище? Защото сме в контакт… — очите му се изкривиха още повече и той заприлича на някой хвърчащ нощен гризач, излязъл на дневна светлина.
Елиът се вгледа в тия малки, лъскави и влажни очички и трябваше да признае — в тях наистина имаше неземен блясък, като в очите на Ити. И колкото да му се искаше, не можеше да срита Ланс по задника.
— Ами да, прав си, Ланс. Ние сме в контакт. Само че сега трябва да тръгвам…
Той продължи през фоайето, а Ланс — по своя път; и на двамата главите им бучаха, но бученето в главата на Елиът беше по-силно и не вещаеше нищо добро. Космическата самота се бе върнала като вълна, която премина през стената на училището. Да се проследи откъде идва тази вълна, не беше трудно: от училищната стена тя минаваше през града, после извиваше надясно по пътя към хълма, до малкото предградие под самото възвишение, сетне тръгваше нагоре по стълбата на една от къщите и водеше до килера на втория етаж. Там един древен пришълец от космоса седеше в дълбоко униние пред мушкатото си…
— … извънземен значи — мърмореше микробиологът на придружаващите го, докато вървяха по дългия коридор към заседателната зала. Той се обърна към колегата си, който крачеше редом с него. — Сега съжалявам, че се включих в тая проклета група!
— Аз пък — отговори колегата му — се нуждаех от малко почивка.
— Правителството измисля какви ли не начини да губи времето на хората.
Влязоха в заседателната зала. Учени, лекари и военни бяха насядали плътно около масата, над главите им се виеше цигарен дим, а от разговорите им се чуваше приглушено боботене.
Лек звън от ключове оповести влизането на ръководителя на екипа. Той отиде до председателското място и в залата незабавно настъпи тишина.
— Дами и господа, няма да ви задържам много. Знам, че сте уморени от пътя, а утре сутринта, трябва да ставате преди изгрев-слънце. Системата за карантина, която ще използваме, е много сложна и ще изисква значителни приготовления…