Що за човек беше Ключа, този кротък наглед мъж, замислил небивалата офанзива, която постепенно набираше скорост?
Като дете той имаше чудновата мечта: как на Земята ще кацне извънземен космически кораб и ще избере него за приемник на едно висше познание. А после той ще предаде това познание на човечеството.
Мечтите от детството рядко се сбъдват. Мечтата на Ключа го водеше към все по-секретни служби за наблюдение, докато накрая той стана един от онези, които работеха върху най-големите загадки — светлини, внезапно озарили небето, странни ивици изпарения на хоризонта, подозрителни очертания, появили се на радарния екран.
Ключа стана постоянен обитател на пустини и планински върхове, където прекарваше цели месеци, взирайки се в автентичната карта на звездното небе над себе си. Нейде из тази пустош, невъобразимо далече, витаеше загадката!
Ала като всеки упорит ловец, Ключа скоро забеляза, че неговата плячка се придържа към определен модел на поведение. Преследваните го превъзхождаха във всичко — той караше джип, докато те управляваха невиждана енергия, той трябваше да се задоволява със земните технологии, докато летателният апарат над него се движеше с непостижимо за човечеството изящество. Но навикът е универсално качество — Ключа откри, че небесният капитан също притежава неизменни навици и те са свързани с цикличността в живота на земната растителност.
Постепенно Ключа стигна до невероятен извод — огромният кораб пристигаше, когато всичко беше потънало в цвят.
Той също започна да следи цъфтежа на растенията и в резултат на една от стените в кабинета му бе окачена снимка на кораба, направена съвсем отблизо, в момента, когато той се бе издигнал над хълмовете зад къщата на Елиът.
В склада до неговата служба кипеше трескава работа — пристигаха все повече специалисти и техници заедно с придружаващите ги екипи. Капанът щеше да се затвори бавно, дори според Ключа прекалено бавно, ала всяка негова частица трябваше да си бъде на мястото, така че трофеят да се запази цял-целеничък.
В този склад бяха на разположение всички възможни системи за поддържане на живота, защото един извънземен не струваше нищо мъртъв. Операцията си струваше само ако успеят да го хванат жив и Ключа употреби всичките си сили за тази цел. Той беше в състояние да се справи с шока, който пришълецът несъмнено бе понесъл поради продължителния си престой в една чужда среда. Разполагаше с всичко, което медицинската наука бе създала, Земята щеше да предложи всичко, което можеше, на този изоставен представител на една извънземна цивилизация.
Но Ключа не бе взел предвид, че твърде подробната експертиза може да навреди, че същество, което преживява от бонбони и бисквити, не би се нуждаело от интравенозно хранене, нито от вероятна трансплантация на органи.
Той плетеше единствената мрежа, която би могъл да създаде — гигантска мрежа, във всяко възелче, на която бе поставен определен експерт, и ако се наложеше, тя би могла да възкреси отдавна мъртъв и вкочанен мастодонт, да събуди всеки орган, да възроди всяка клетка и да поддържа живота на всяко създание, родено в която и да, е предполагаема атмосфера във Вселената.
— Не ми трябва мъртъв извънземен — непрестанно повтаряше Ключа на своите колеги и на учените от екипа.
Ала огромното количество техника, която бе събрана, можеше да смаже всекиго. Ако към тялото на Ити се прикрепеше всяка от тези люлеещи се жици, той щеше да заприлича на телефонно разпределително табло. А и всеки в тоя склад се стремеше да се добере до съществото, за което единствено бе чувал. Кой не би се стремял?
Поразителната мрежа на Ключа бе нажежена до бяло, готова да бъде хвърлена върху странното същество, високо едва деветдесет сантиметра, което се спотайваше в един килер.
Но то по някакъв начин вече бе узнало за това.
Мушкатото залиня, също като Ити. Обронил глава, той бе скръстил ръце — две мъртви риби в скута му. Всички надежди, които бе възлагал на предавателя, то бяха напуснали. Той работеше вече седмици наред, а от космоса отговор не идваше. Явно големият кораб бе отлетял с мълниеносна бързина далече-далече отвъд обхвата на предавателя.
— Умирам, господарю — едва доловимо прошепна мушкатото, но старият ботаник не можеше вече да му помогне. Растението поглъщаше неговите емоции, а над тях той нямаше власт. Защото космическата самота го бе пронизала до мозъка на костите.