Той се облегна на платнената кукла и се опря на главата й, за да се повдигне и надзърне през прозорчето на килера. Погледът му се зарея в небето, фокусирайки синевата като с телескоп, но там горе нямаше и следа от кораб, нито отблясък от енергия, нито ивица пари. Премина само някакъв самолет, провлачил като опашка рекламен транспарант за една търговска улица наблизо. Днес следобед там щели да показват два орангутана, за да привличат купувачи.
Извънземното извърна глава. Не след дълго щяха да показват така и него. Препарирано, лакирано и сложено на поставка редом с няколко гланцирани бисквитки „Орео“, за да се види с какво се е хранило това същество.
Ити отвори вратата и пристъпи в стаята на Елиът. Унило си проправи път през неразборията. Дълбоко потиснат, влезе в коридора и вече съвсем угнетен зашляпа с патешките си нозе надолу по стълбата.
Спря за миг във вестибюла на първия етаж, долавяйки диханието на цялата къща. Тя беше доста хаотично, дори налудничаво място, но той я обичаше. Колко му се искаше да я натъпче със съкровища, да изпълни мечтите на всеки от обитателите й, но бе способен единствено да издига мебелите във въздуха, а каква ли полза имаше от това? Само дето човек не можеше спокойно да седне на стола.
Той бавно прекоси вестибюла. На ръст си беше колкото поставка за чадъри и това му създаваше комплекси, но при всичките други проблеми имаше ли някакво значение всъщност…
Влезе в кухнята и отвори хладилника.
Какво би могло да си хапне едно извънземно днес?
Странно защо му се прияде швейцарско сирене.
— Муу — каза сиренето.
— Муу — отвърна древният гост и си направи сандвич с горчица.
Какво ли да пийна с днешния обяд, запита се той и накрая избра една бутилка с лъскав етикет.
Седна на кухненската маса, закуси и отпи от бутилката.
Езикът му бързо анализира напитката: малцован ечемик, хмел, добавка от ориз и пшеница. Сигурно беше съвсем безвредна.
Той изпи бутилката до дъно, хареса му много и гаврътна още една.
Слънчевите лъчи играеха по кухненската маса. Ити погледна прозореца. Стори му се, че той леко се наклонява, първо наляво, а после — надясно.
Какво странно усещане.
Той отвори още една бутилка със същата напитка и я изля в гърлото си, пресуши я на един дъх, наслаждавайки се на приятното бълбукане.
После се изправи и откри, че не може да върви.
Ето че се случи, каза си пришълецът, и се хвана за ръба на масата. Земната гравитация най-сетне ме скова.
Коленете му се подгънаха, точно както се боеше, че ще стане, когато налягането започне прекалено да тегне над крехкото му телосложение. Краката му се плетяха напред-назад, а глезените му сякаш бяха от кашкавал. Той се блъсна в печката, отскочи и се удари във вратата.
Безпомощно размаха ръце, но ставите също не му се подчиняваха.
Успя да се добере до дневната, а коремчето му се влачеше по килима, много по-ниско от обикновено. Съжали, че не е на колелца, дори си ги представи, по едно от всяка страна с ярки отражатели върху тях.
Включи телевизора.
„… протегни ръка — пееше телевизорът — протегни ръка и докосни някого.“
Премигвайки бавно, Ити се взираше в екрана.
Телефонът иззвъня. Той протегна подобната си на риба ръка, взе апарата, както бе виждал да прави Елиът, и вдигна слушалката. От уреда се разнесе женски глас; той звучеше като гласа на Мери, но тембърът му беше старчески, заядлив и някак превзет.
— Ало, Мери, имам само минутка, но исках да ти дам тази рецепта. Сигурна съм, че ще ти хареса. В нея има неща, от които не трябва да се лишаваш, при твоите неразумни диети…
— „… протегни ръка — пееше телевизорът — … протегни ръка и просто кажи здравей.“
— Кажи здравей… — повтори пияното чудовище.
— Елиът? Ама това моето ангелче ли е? Какво правиш вкъщи по това време? Да не си болен? Баба е на телефона, миличък…
— Кажи как се пише монтьор.
— Трябва да си легнеш, Елиът. Моментално в леглото, чуваш ли? Кажи на майка ти да ми се обади по-късно.
— Обади по-късно…
— Ще се оправиш, съкровище. Само стой на топло! — Затиснатата стара бъбрица звучно млясна в слушалката — вместо прощална целувка.
Пийналият ботаник върна целувката и остави апарата на мястото му.
Отвори си още една бутилка бира, вдигна крака на дивана и продължи да гледа телевизия.
Тананикайки си пиянски под носа, той почукваше огромните си стъпала в такт едно о друго. И отново съвсем забрави, че телепатичният му канал е задействай и че от неговия наистина опиянен мозък се излъчва една наистина алкохолна вълна.
Тя се завъртя из стаята, мина през стената и се понесе из града, като ту пропадаше, ту се завихряше, докато най-сетне стигна до училището. Там спря за миг и после се впусна в атака.