Камерата показа отблизо ранените миньори, нерадостна гледка в спокойния следобед. Настанено удобно на стола, пияното малко чудовище повдигна пръста си към телевизора. Връхчето му просветна в яркорозово.
Ранените мъже в миг наскачаха от носилките. Крещейки от изумление, те се запрегръщаха и започнаха да показват един на друг оздравелите си като по чудо ръце и крака.
Извънземното си отвори още една бутилка бира.
Учителят повлече неумолимо Елиът по коридора — тия номера му бяха дошли до гуша. Животът на един учител по биология далеч не е безкраен празник. Всекидневните разправии с ордите пъпчиви подрастващи бяха изопнали нервите му докрай и на моменти му идеше сам да си потопи главата в етера. Разбира се, нямаше нищо против да пъхне там й главата на Елиът. Борейки се с мислите за убийство, той все пак реши да заведе Елиът при директора с надеждата, че директорът ще го набие с пръчки или поне ще се разпореди да го набият с пръчки. Разбира се, в едно съвременно училище не се вършат подобни неща, затова учителят по биология, треперещ и отчаян, се измъкна, залитайки, от кабинета на директора с чувството, че в края на краищата ще спечелят учениците и ще го принесат в жертва върху собствената му лабораторна маса, с памук в носа и червен разрез на тялото.
В кабинета на директора се проявяваше споменатата по-горе завидна сдържаност. Директорът, възпитател с напредничави възгледи, извади лулата си от корен на изтравниче, запали я и се опита да създаде атмосфера на взаимно доверие.
— Кажи ми, синко, какво вземаш — кокаин, марихуана?
Той изгаси кибритената клечка и кротко смукна.
— Твоето поколение, моето момче, си крие главата в пясъка. А трябва да поемате отговорност за живота си…
И той се отприщи — опиваше се едновременно от собствения си глас и от факта, че насреща му е застанал един тъй покорен слушател. Елиът пък не смееше да мръдне и това допълнително вдъхновяваше директора. Вместо да набие момчето с пръчки, той го засипа с клишета, взети от телевизията, вестниците, скучните професионални списания и поразителните плитчини на собствения си ум.
— … да разбереш, че на тази възраст вече трябва да постигаш всичко сам…
Лулата му изпускаше малки, доволни облачета дим. Нещата бяха поставени по местата им. Разбунтувалият се младеж съвсем скоро щеше да разбере, че няма полза да разбива стени с главата си.
— … не можеш да се пребориш със системата, синко, това до нищо няма да те доведе, то просто няма смисъл…
И за да е по-убедителен, директорът размаха лулата си. Предшественикът му се бе оказал сексуален престъпник, пенсионираха го преждевременно, веднага след като няколко тайни инцидента в склада на училището излязоха наяве, Той се бе опитал да разбие стената. Но сега директорското кресло беше стабилно; новият директор всичко можеше да предвиди. Стълбовете на възпитанието стояха непоклатими, светът бе опитомен. Системата щеше да възтържествува.
Само дето нещо изтласкваше Елиът от стола му.
И това, разбира се, беше Ити — неговата алкохолна вълна продължаваше да вилнее, тя се блъскаше в стените на директорския кабинет и накрая взе да избутва клетия Елиът нагоре като коркова тапа.
Елиът се хвана за стола с всичката си сила, мъчейки се да остане на мястото си. Учителят не му обърна внимание; помисли, че момчето просто се върти като шило на стола си.
— … ти и твоите приятели приемате живота като една вълшебна приказка и така си пропилявате времето. Разбираш какво искам да ти кажа, нали? — И той продължи да глаголства, съвсем забравил за Елиът, омаян от собствената си проповед — … светът е познаваемо единство, синко. Стига сте лапали мухи, стига сте мечтали за неща, дето не съществуват. Аз мисля, че това е коренът на всичките ви проблеми…
Но коренът на проблемите за Елиът беше, че нещо го „изкорени“, откъсна го от земното притегляне. Палавата вълна пак беше под него, пак го буташе нагоре, а силата й беше такава, че колкото и здраво да се държеше, момчето се отскубна от стола. И безшумно се издигна право към тавана на директорския кабинет.
Директорът си чистеше очилата; от време на време вдигаше очи към прозореца, за да огледа стъклата, и продължаваше проповедта:
— … предсказуемо поведение, моето момче. Можеш ли да си представиш какъв голям напредък е постигнало човечеството, когато открило, че поведението на материята може да се предскаже?
И той погледна към стола на Елиът.
Момчето го нямаше.
То се носеше току под тавана. Миг по-късно, когато директорът откри този факт, очите му щяха да изскочат от орбитите. Той се облегна плътно на въртящия се стол, а пръстите му стиснаха стъклата на очилата така силно, че ги извадиха от рамката. Клишетата, с които бе говорил през, целия си живот, сякаш се изляха отгоре му като порой, с такъв звън, все едно небесата се продъниха над главата му. Носът му се поду — всеки миг можеше да му потече кръв — и той усещаше мозъка си като обърната наопаки празна торба. Извика „Тишина!“, ала наоколо никой не шумеше. Само момчето се носеше под тавана и при тази гледка ушите на директора писнаха, като че в тях удряха триста чука, ревяха милионни тълпи или пък току-що отгоре му бе профучал влак, а колелата още потракваха — трака-трак, трака-трак.