С един скок Харви отново се озова пред извънземното и бясно замаха с опашка. Изгарящ от желание да продължи напред, Ити вече бе вдигнал единия си крак, но загуби равновесие и за малко не падна. Шибащата опашка го избута назад по коридора и накрая — през отворената врата в дневната.
В мига, в който Мери се спря, заровила лице в цветята, без да вижда нищо наоколо, Харви отново зае умоляващата поза. Краката му едва го държаха, но той стоически понасяше всичко.
— Харви, днес наистина си необичайно възбуден — Мери се обърна и го изгледа, — да не би Майкъл да е сложил някакви стимуланти в храната ти?
Кучето кимна.
Мери продължи към кухнята, остави цветята на масата, после вдигна цял куп дрехи, взети от химическо чистене, преметна ги на рамо и тръгна към стълбата… Добре ли видях? Кимна ли наистина това куче?
Вкопчен в един стол насред дневната, Ити се мъчеше да се изправи. Защо ли така се луташе насам-натам из къщата и все не стигаше доникъде? Той се олюля, пое си дълбоко дъх и възобнови опитите си.
Кой знае, може би днес е последният му ден на Земята. Ако прекомерната гравитация продължаваше да подгъва така коленете му, той нямаше да дочака вечерта. Не, не биваше да умира, преди да й е признал най-дълбоките си чувства…
С мъка се върна в коридора и тръгна към стълбата. Харви подскачаше до него, изплезил език; от време на време сърдито изръмжаваше, а опашката му докосваше като струни пръчките на перилата: плата-та, пла-та-та, плат.
Мери бе влязла в спалнята и бе започнала да се приготвя за тъй обичания следобеден душ. Този топъл промеждутък й бе нужен, за да събере сили и да изтърпи света поне още един ден.
Дали би искала едно извънземно да е с нея под душа в този свещен час? Да я гледа с изпъкналите си, умоляващи очи, нагазило до глезените на патешките си крака във водата?
Едва ли. Но вероятността това да се случи бързо нарастваше, защото Ити се катереше по стълбите, тананикайки си все същата песничка: „Туй е само рокин-роли.“
Мери вече бе пуснала душа и така си спести поне музикалния фон на събитието. Бяха нужни няколко минути, за да потече от бойлера топлата вода, и през това време тя започна да се съблича.
Ити тъкмо минаваше покрай спалнята й. Надникна вътре и цветята изведнъж клюмнаха немощно, може би опиянени, кой знае, но несъмнено — объркани. Какво ставаше с древния господар на цветята? Растенията доловиха вибрация, сякаш легендарният рояк пчели от Венера бе излетял от мозъка на древния господар.
Извънземното продължи през коридора и вибрациите от жуженето, които го предшестваха, се устремиха към вратата на банята.
Закрил муцуна с лапички, Харви страхливо се сви, защото откакто изяде килимчето пред банята, не му позволяваха да влиза там. Ала затръшването на вратата и чевръстото завъртане на ключа отново върнаха тревогите на клетото животно…
Ити се спря пред банята, а пчелната ескадрила се изви над главата му, даде ярък светлинен сигнал и изчезна в мъгла.
Старият пътешественик се промъкна обратно в килера и се строполи на възглавниците безчувствен.
Ключа дори не подозираше, че вече бе започнал да унищожава своя трофей, че телепатичните вълни бяха сигнализирали на Ити за внушителното количество фина медицинска техника, струпана в склада, и че това изпълваше малкото му същество с тежест. Ити не знаеше точно какво означава този сигнал, тези мигащи светлинки, тази плетеница от сонди, които се натрапваха в периферията на съзнанието му. Но те го потопиха в страшна меланхолия и депресия, тялото му се разкъсваше от хиляди неясни тревоги и дори неочакваната щедра почерпка не успя да ги разсее. Докато лежеше в килера, изтегнат, неспособен дори да повдигне глава, той чувстваше как към него се протягат механични ръце, обгръщат го, стягат го здраво. Спа на пресекулки и ужасни видения тревожиха съня му.
Тези мрачни видения се раждаха в един склад наблизо, където се подготвяше невиждана офанзива. Вдъхновен от мисълта за приближаващия триумф, Ключа кипеше от енергия. Екипът му въодушевено се суетеше край него; скоро за цялата планета щеше да настъпи изключителен момент. Ключа най-добре знаеше това, защото по някакъв начин бе усетил биополето на онази цивилизация, която бе сътворила и изпратила на Земята огромния кораб. Сега той сънуваше великолепни сънища, надхвърлили и най-фантастичните мечти от детството му, и в него покълна една необяснима любов, любов към този прекрасен разум, който бе докоснал Земята.
Отрядът му беше в пълна готовност, часовниковият механизъм вече цъкаше. Но всички действия на Ключа бяха някак забулени от непрестанното усещане, че е на онзи кораб, сред екипажа. Мощна мисловна вълна постоянно витаеше над него, сякаш те го наблюдаваха. И той искаше да оценят неговата съпричастност и съвършените му приготовления. Бе направил всичко, на което беше способен, за да спаси техния изоставен събрат…