Господи…
Олюляваше се напред-назад и се свиваше все повече. Идеше краят на звездния му живот. Той незабелязано се смаляваше; скоро щеше да е колкото главичка на топлийка. И после щеше да изчезне…
Но не биваше да повлича след себе си и детето! Щеше да стане точно така: черната дупка бе зейнала и никой не би могъл да я избегне. Навигаторът, който минава твърде близо до нея, ще бъде погълнат — такъв бе законът на космоса.
— Кажи махай се…
Той се опитваше да ги отдалечи, но децата не се отделяха от него и Ити усети любовта, струяща от ръцете им. О, наивни дечица, не тръгвайте подир мен! Аз съм извънземен и вашият крехък разум не може да ме следва в моя път. Аз отдавна пътешествам из нищото, а вие — вие сте още сукалчета…
С наведена глава, бърчейки чело, в стаята се вмъкна Харви. Мери се връщаше, кучето усещаше приближаването й и трябваше да предупреди Елиът. Изръмжа пред вратата на килера и след миг тя се отвори.
Животното погледна звездния гост и в кучешкия ум се появи тъмна бездна, където чезнеха едно подир друго искрящи кокалчета. Харви усети ледения й полъх чак в костите си и отскочи назад.
— Оставете ме… — шепнеше Ити и се опитваше да повдигне ръце, но Великото познание вече го бе напуснало, а съвършените му форми, концентрирали голяма енергия и пригодени за други условия в космоса, сега само му пречеха.
Той трябваше да намери начин да издъхне в усамотение. Но дори и тогава силата можеше да се окаже непреодолима и да засмуче всички предмети наоколо. Би ли могъл той, един самотен чужденец, да погълне цялата Земя? И дали смъртта му щеше да преобърне този свят?
— Кажи… опасност…
Той прегледа всички космически равнища на влияние, но не откри подходящ начин да неутрализира тази сила. Тя го държеше прикован, в плен, а корабът му се намираше на хиляди светлинни години далече оттук.
— Ама той е… толкова тежък — изхриптя Ланс, докато двамата с Елиът, залитайки, го понесоха към стаята. Повдигнаха го, напрегнали всичките си сили и го тръшнаха на леглото на Елиът. В този момент по стълбата се чуха стъпките на Мери.
След минута тя отвори вратата.
— Здравейте, момчета.
Харви изтича пред нея и отново се изправи на задните си крака. Козината му беше настръхнала като намагнетизирана, за да прикрие Елиът и Ланс, които в този момент завиваха чудовището с одеяло.
— Какво става с теб, Харви? — попита Мери. Кучето дишаше тежко и махаше с лапи. — Да не сте го упоили? Я ми кажете истината.
— Харви — каза Елиът, — стига вече.
Ити потъваше, потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Той усещаше близостта на грациозното създание, майката на тази къща, и знаеше, че тя също ще бъде притеглена от тази сила. Вече не искаше да се сближава с нея, защото неговият път се различаваше от нейния. Неговият и нейният космос се бяха пресекли за миг и сега се разминаваха. И ако пропаднеше в неговата всмукваща бездна, тя никога нямаше да осъзнае къде се намира: Съзнанието й щеше да се разпадне, същото щеше да се случи и с момчетата…
… ако не мога да… стана… стана, кажи стана…
Той наистина не можеше да се движи, можеше само да слуша този чужд нему език.
— Как мина училището?
— Добре.
— Искате си нещо за ядене?
— Ще слезем след малко — каза Елиът.
— Имате ли… швейцарско сирене? — Ланс чувстваше, че на всяка цена трябва да се подкрепи. Внезапно главата му се замая и той усети, че потъва в нещо тъй дълбоко, каквото не бе и сънувал. Беше като в нощта на преследването, но всъщност — обърнато наопаки: тогава му се струваше, че още малко и ще полети, а сега се чувстваше затънал в някакво черно лепкаво вещество и само бялото швейцарско сирене можеше да го извади оттам.
— Някой е изял всичкото швейцарско сирене — каза майката и подозрително погледна госта. Знаеше, че тия момчета кроят нещо, майчината интуиция й го подсказваше, но тя не искаше да насилва нещата. Пък и… откъде се взе това ужасно главоболие. Господи, дано не е преждевременен климактериум. Само това й липсваше.
Мери излезе от стаята. Елиът веднага се обърна към Ити. Ръцете на чудовището се подаваха изпод одеялото. Щом момчето съзря цвета на извънземното, ужас пробяга по лицето му — сивкавите форми хипнотично привличаха погледа му към страшно, невиждано изкривяване, за което Елиът не беше подготвен.
Той коленичи и взе сбръчканата ръка в своята.
— Ити, излекувай се, чуваш ли, Ити…
14.
Беше се спуснала нощта. Елиът донесе на Ити всички лекарства, които се намираха в домашния бюфет, ала подредени сега в стаята му, те приличаха на детски залъгалки, напълно неспособни да излекуват онова, което бе приковало Ити на легло.