Преносима дупка ли?
Мери се наведе над леглото да чуе малко повече за тая щуротия.
Прозвуча й едва ли не неприлично.
— Пъхам се в нея и затварям капака. Готово! Изчезвам във въздуха…
Защо и аз да си нямам такава дупка, помисли си майката. Да се пъхам в нея някъде към четири и половина следобед!
— Може да останеш в нея само десет милирунда, Елиът, не забравяй това!
О, на мен ще ми трябва за не повече от десет минути в службата и може би за още толкова в най-натовареното движение.
Тя рязко скочи от леглото, твърдо решена да посрещне поредната вечер вкъщи хладнокръвно, без да се поддава на никакво напрежение.
Но къде беше романтиката?
Къде беше вълнуващият мъж в нейния живот?
Извънземното се клатушкаше по пътя. Всичко наоколо вече бе утихнало, преследвачите му си бяха заминали, ала то не можеше да издържи дълго в тази атмосфера. Земната, гравитация щеше да го натовари прекомерно, силното притегляне щеше съвсем да изкриви гръбнака му, мускулите щяха да се отпуснат и скоро щяха да го намерят в някоя канавка, заприличало на огромна, разплута тиква. Какъв жалък край за един междузвезден ботаник!
Пътят стана стръмен и то продължи да се спуща бавно към светлините на предградието. Мислено ги прокле, че така фатално го бяха примамили, пък и още го мамеха… Защо се спускаше към тях? Защо изтръпваха от вълнение пръстите му, защо мигаше светлинката от сърцето му? На каква ли помощ можеше да се надява там в този чужд за него свят?
Пътят завършваше с ниски храсти; съществото се шмугна в тях крадешком, навело глава и покрило с ръка светлинката от сърцето си. Кой знае защо тя затрептя, но то я смъмри сърдито на своя си език: „Какво си заблещукала! Тука ставаш само за заден фар на велосипед.“
Чудатите форми на земните къщи изникнаха пред него непоклатими поради гравитацията, съвсем различни от прекрасните плаващи форми на…
Не биваше да мисли за дома, тези спомени бяха мъчение за него.
Светлите прозорци на къщите ставаха все по-големи и подкупващи. Странното същество се спъна в някаква клонка, претърколи се надолу по невисок пясъчен склон, а дългите пръсти на краката му оставиха странни, неземни следи по една лъкатушеща пътека, която водеше към най-близката къща.
Изведнъж се намери пред някаква ограда, която трябваше да прескочи. Дългите пръсти на ръцете и краката му бяха много удобни за преодоляване на… подобни препятствия.
То пропълзя като лоза до върха на оградата, но в следващия миг краката му се залюляха и то тупна от другата страна е тежкото си коремче. Удари се зле, изкълчи всичките си стави, изскимтя от болка и се претърколи като тиква по моравата.
Какво правя тук, трябва да съм полудял!
Огледа се и се вцепени. Къщата на земляните беше застрашително близо, сенките в осветените й прозорци танцуваха пред ужасените му очи. Защо го доведе тук светлинката от сърцето му? Тия земни къщи бяха тъй недодялани, тъй страховити…
Да, но нещо в двора изпращаше едва доловими сигнали.
Извънземното се обърна и видя зеленчукова градина.
Листата и стъбълцата му кимаха приятелски. Охкайки, то допълзя до тях и прегърна един артишок.
Скрито в лехата, се посъветва с растенията какво да прави. Не се зарадва особено на предложението им да отиде и погледне през прозореца на кухнята.
Навлякох си тая беда, отвърна им то, тъкмо защото ми се искаше да надникна в този прозорец. Не мога да повторя същата глупост и сега.
Артишокът обаче тихо и настоятелно изсумтя и извънземното се подчини, бавно запълзя към къщата, а очите му шареха наоколо, описвайки грамадни кръгове.
Светлият квадрат на кухненския прозорец му изглеждаше толкова злокобен, колкото всяка черна дупка в космоса. А в мига, в който попадна в неописуемия вихър на тази светлина, главата му се замая, крайниците му натежаха, сякаш се озова в най-отдалечения край на Вселената. Погледът му се спря върху един пластмасов ветропоказател с фигурки на пате и мишка. Патето се бе подало навън с чадър под крилото.
В средата на стаята имаше маса, а край нея бяха насядали петима земляни, погълнати от някакъв ритуал. Съществата крещяха и местеха някакви малки идоли в кръг по масата. Размахваха и някакви особени картончета, несъмнено с тайни знаци по тях, защото всеки се стремеше да крие рисунката от другите.
После разтърсваха и хвърляха някакво всесилно кубче и, кой знае защо, наблюдаваха втренчено как ще се приземи. Сетне пак се развикваха, поглеждаха картончетата си и местеха идолите, като не преставаха да бърборят на своя странен език.