Майкъл подхвана брат си с една ръка и повдигна Ити с другата. Не беше слаб, но тежестта на тези две тела бе невероятна…
Той напрегна всичките си сили — Елиът беше като желязна топка, а Ити — като космическо слънце. И пръстите на Майкъл потрепнаха, поемайки силата на Ити. Десет милиона години изучаване на пространството бяха превърнали всяко докосване на извънземното в електрическа магия, способна да прави чудеса. Ити за миг се пренесе в забравени светове от енергия, където бе трупал уменията си…
А Майкъл най-сетне ги довлече до банята и ги пъхна под душа. Оставаше да го пусне, за да охлади Елиът…
Водата обля Елиът и Ити и ги намокри целите.
Щом струята го удари, пришълецът тръсна глава. А, да, душът, под който танцуваше грациозното създание.
И отново усети Мери, усети нежността на нейното биополе, ала сега той беше далече, сред дъжд от комети… Сбогом, мило грациозно…
Той се раздвижи под водопада и в миг му се стори, че е на Венера, в някоя тайнствена пещера, с невидими реки, шуртящи в мрака. Всичко, което се канеше да посети, щеше да е изгубено навеки.
Сам си бе виновен. „Любопитството уби котката“, както гласи прочутата поговорка, само че в случая котката се оказа един отколешен странник сред световете.
Можеш да надникнеш в някое друго измерение, но не бива да се оставяш в ръцете на небитието!… Какъв глупак беше да отхвърли безсмъртието. Дори хилядите звездни мили, които беше изминал, не го предпазиха от тази грешка.
Последният му душ…
… някои си го вземат на Венера, други — на Марс…
… но само един космически лунатик би се оставил да умре на Земята.
Той зашляпа с ципестия си крак и тихо запя: песента му се разнесе в дълбоките космически катакомби през древните, ечащи пещери.
…_случат ли се злополукиии_…
И потъна, защото целият беше като от олово, хиляди тонове олово, сплавени в такава малка маса.
И Елиът потъна с него, повлечен към дъното на ваната.
— Ити, излекувай се… — Момчето чувстваше как мощните потоци сила минават през него, но беше неспособен да ги управлява. Някакъв безумен огън изгаряше всяка негова фибра и целебният лъч бе скрит зад буйните пламъци.
Някъде на долния етаж се отвори врата, влязоха Мери и Гърти.
— Хайде, качи се горе да поразсееш брат си — каза Мери, отпращайки дъщеря си.
Мери започна да подрежда покупките. В мига, в който стъпи отново в къщата, ужасното й главоболие се върна. Сякаш с нож разцепваха челото й.
Тя раздвижи глава нагоре-надолу, после наляво-надясно и разтри слепоочията си. Изведнъж ясно видя своя лекар, който й предписваше най-омразните лекарства…
Стъпките на възмъжаващия Майкъл прокънтяха надолу по стълбата. Ечеше, сякаш се сипеха оловни топки!
— По-леко, миличък, моля те, че ще издъниш пода…
— Мамо, имам да ти кажа нещо. По-добре седни…
Мери се отпусна на стола си. Мили боже, не ме наказвай, не ми изпращай още някоя детска пакост, спести ми я поне днес! Не искам следи от ухапване по рамената или ужасяващи синини от някоя момчешка разправия…
Гърбът й жестоко я болеше, тя се облегна назад и столът изскърца — като сухожилие, опънато до крайност.
— Да не е нещо сериозно?
— По-сериозно, отколкото си мислиш…
Тя подскочи, главата й се замая, прониза я ужасна мисъл.
— Спомняш ли си онзи таласъм?
О, дано само не е някой сексманиак, помисли си Мери. Но какво се бе стоварило върху нейното семейство? Очите на Майкъл бяха помътнели — същински медузи.
Стъпките на Гърти отекнаха по стълбата и Мери усети, че подът на къщата се тресе — от тежестта на едно петгодишно момиченце.
— Мамо — извика Гърти, — те са заминали, няма ги вече в килера!
— Те! — Мери погледна Майкъл.
— Ела, ще ти покажа — отговори той.
Поведе я нагоре по стълбата към банята:
— Обаче трябва твърдо да ми обещаеш нещо…
— О, Майкъл — съобразителността на Мери се бе изчерпала до капка, а Майкъл говореше така тайнствено, сякаш играеше на „Подземия и дракони“… — какво има?
Майкъл дръпна завесата в банята. Мери премигна и затвори за миг очи. Стори й се, че в дъното на ваната съзира две влечуги, сплетени на кълбо. Но щом отвори очи, различи Елиът и…
— Ние сме болни — произнесе Елиът и вдигна ръка към нея. — Умираме…
Водата шуртеше над тях — над Елиът и това кошмарно образувание, това струпване на чудовищни органи, не по-високо от метър. То издаде някакъв звук. Устните му се размърдаха и Мери чу насечен ек, разтърсващ бездънни пещери:
— … гра-ци-озно… съз-да-ние…
— Той е от Луната — обясни Гърти.
Мери сграбчи Елиът и го измъкна изпод душа. Единствената й мисъл сега бе да избяга, да избяга далеч от това странно нещо, дето преди малко се бе вкопчило в сина й, далеч от тази мокра, влечугоподобна твар, прекалено, грозна, за да я гледа и секунда повече.