— Доста необичайно — това беше целият коментар, който направи един от тях, макар резултатът да бе много повече от необичаен. Всички данни за странното същество, положено на масата пред тях, си противоречаха някои негови органи бяха ефирни като тихите мечти на растенията, а други притежаваха плътността на скала, толкова голяма, че заплашваше да парализира апаратурата.
— Сонар, локализира ли вече сърцето?
— Трудно е да се види.
— Всъщност то има ли сърце?
— Целият екран е осветен. Като че ли… сърцето заема… целия гръден кош…
Бодоха го, дупчиха го с разни сонди и игли, кривяха крайниците му във всички посоки. Десетки спринцовки се забиха, в плътта му да търсят вените, други — за да проучат рефлексите му. Външните му уши бяха открити, а фините му ушни каналчета — отворени. Свръхчувствителните му към светлината очи, способни да проникнат така дълбоко във Вселената, бяха изложени на свирепи, пронизващи лъчи. Екипът работеше трескаво, опитвайки се да проучи това създание от всички възможни страни едновременно, подлагайки измъченото му тяло на всички възможни изследвания, сътворени от медицината, с цел да открие и най-потайното зрънце живот.
Лекарят, който ръководеше екипа, все се опитваше да избърше потта от челото и непрекъснато откриваше, че то е под стъклото на шлема. Смутен и разстроен, той започна да гледа на Ити като на същество, измъкнато от дъното на морето, чудовище, изникнало от дълбините на несъзнателното, нечовешка твар, чието предназначение, мисия и тайна така и не ще успее да разгадае.
То наистина беше страховито, ала преди всичко беше неописуемо грозно и това стопи до капка обичайната нежност, с която лекарят се отнасяше към пациентите си. Преумореният му ум раждаше видения на птеродактили, чудовищни гущери и какви ли не още уродливи създания, който, дори да бяха съществували някога, сега за щастие вече ги нямаше. Това нещо пред него приличаше на тях — хладно и безчувствено, като от кошмарен сън, безобразно чудовище, такова, дето хората винаги са се плашили, че може да се пръкне някъде от утробата на живота.
— То е живо — каза операторът до него, — но не мога да хвана дишането.
— … пулсът не се променя.
Древният пътешественик лежеше неподвижен като мъртва луна. Ярката луминесцентна светлина го ослепяваше, отвратителният човешки блясък проникваше дълбоко в нервите му. Осъзна, че е попаднал под тяхна власт — властта на тези земни лекари, които работеха с най-примитивна техника, съвсем различна от фините лъчеви скенери на големия кораб.
Помощ, въздъхна той, зовейки своите лекари, далеч в открития космос.
— Тялото му сякаш има Синдром на Марфан.
— Запиши: „сравнителна екзофталмия“.
— Рефлексът на стъпалото разкрива Симптом на Бабински.
… сега ще си поема дъх, само веднъж… Ити се опита да открие своя път към кораба, към висшата мисия, за която беше призван във Вселената. Всичко ли щеше да загуби?
Ех, Ити, въздъхна той, ти си им в ръцете.
Земята го държеше в железните си окови. Той беше прикован неподвижно и тежеше страхотно, а жизнената му сила все тъй пропадаше в небитието.
— Открихте ли някакви тежки изотопи?
— Установихме праг на радиоактивност. Но няма данни за повърхностни изгаряния у членове на семейството, нито за увреждания на костите.
— Доплър, забеляза ли най-сетне някакъв поток на кръв?
— Мисля, че в ингвиналната област се забелязва кръв.
— Улавяме пулса… правим паралелни кардиограми на съществото и на момчето…
Главният лекар отново прокара неспокойно ръка по шлема си. Момчето и чудовището бяха свързани по някакъв начин, сякаш чудовището поглъщаше живота на детето. Момчето ту идваше в съзнание, ту отново изпадаше в несвяст, фъфлеше нещо непонятно, явно халюцинираше, и пак потъваше някъде. Ще прережа нишката, която ги свързва, мислеше си лекарят, само да знаех къде е и какво представлява!
Той заби сондите по-дълбоко и пак избърса шлема си. Беше сигурен, че извънземното умира, затова насочи вниманието си изцяло към детето. Сърцето му биеше неравномерно, пулсът беше слаб, но всичко беше в синхрон с жизнените пулсации на чудовището. Някаква скрита брънка злокобно свързваше двете същества.
По дяволите, мислеше лекарят, поглеждайки към по-външните помещения, с надеждата, че някой вече е успял да изясни това.
Но видя само глави в шлемове, наведени над апаратите, и разбра, че още никой от колегите му няма отговор на тази загадка.
Отново се вгледа в чудовищното лице. Дали някога във Вселената се бе раждало нещо по-безчувствено, по-безучастно, по-студено и омразно от това прокълнато създание, което сега лежеше пред него. Незнайно как у него се бе развил разум — нали беше дошло с кораб, — но съществата, които са го управлявали, трябва да са били паразити, хищници, неспособни на доброта и съчувствие, лишени от най-хубавите човешки качества. Той беше сигурен в това, както че стоеше в изолатора и страшно му се искаше да удуши тоя изрод, защото е опасен! Докторът не можеше да си го обясни, но с цялото си тяло усещаше, че той таи опасност за всички тях.