Една игла прободе кожата на Ити. На масата до него Елиът потрепна, сякаш прободоха неговото собствено тяло. Той се обърна към единственото познато лице — към Ключа — и прошепна:
— Вие му причинявате болка… Вие ни убивате.
Ключа отмести поглед към Ити, Неговото безобразно лице разби на пух и прах представата му, че ще срещне едно благородно космическо същество, но умът му все още гореше, проникнат от по-висшите мисловни вълни наоколо. Тази твар на масата пред него, колкото и да беше грозна, бе дошла от кораба, а силата и размахът на този кораб бяха безкрайни. Мисията на Ключа беше да му служи…
— Опитваме се да му помогнем, Елиът. То има нужда от нашите грижи.
— То иска да остане с мен. То не ви познава.
— Елиът, твоят приятел е рядко и много ценно създание. Ние искаме да го опознаем. Ако успеем да го опознаем, бихме могли да научим толкова много неща за Вселената и живота. Ти си го спасил й си бил добър с него. Нека и ние сега да изпълним нашата роля.
— То иска да бъде с мен.
— Така и ще бъде. Където и да иде то, и ти ще идеш с него. Обещавам ти.
Но там, където отиваше Ити, не можеше да го последва никой. Зашеметяващата мощ на тялото му се бе съсредоточила в сърцевината на неговото същество. Космическият пришълец усещаше тази колосална енергия, същата като на древните дракони. Неговата раса бе впримчила техния плам, тяхната сила… Но нима всичко щеше да свърши с катаклизъм? Нима той щеше да разруши тази планета! Не, дълбоко в себе си крещеше Ити, дотам не бива да се стига! Има ли по-ужасна орис от тази да унищожиш нещо толкова прекрасно като Земята! Цялата. Вселена, би ме проклела навеки!
Ала драконът в сърцевината на съществото му танцуваше лудешки, с очи като две торящи слънца, които искряха ненаситно и страховито. Една ужасяваща сила всеки миг можеше да се отприщи и да помете и доктори, и апарати, и приятели, и врагове, всичко и всички надолу, през покрива на пространството.
— Момчето пак изпадна в безсъзнание…
— Повикай майката.
Ити се удържаше на ръба на нищото с една последна тънка нишка енергия. Ушите му страшно бучаха, под него бе зейнала драконовата паст — злокобни черни езици космически огън пълзяха нагоре, готови да погълнат цяла една планета, цяла една слънчева система, всичко, което срещнеха по пътя си. Ити усети как обвивката на тялото му се разкъсва и цялото му звездно познание излита като през фуния, все по-бързо и по-бързо.
— Кръвното налягане…
— … и пулсът…
— Увеличи кислорода!
— Тази вълна влече към някакъв вакуум.
— Откъде знаеш? След като няма Q-, R-, X-излъчване?
— С него е свършено…
— Свестете го!
Към гърдите на Ити прикрепиха електрически уред. Опитаха да го свестят с ток, инжектираха адреналин, правиха му изкуствено дишане.
— Нищо…! Не реагира…
Електрокардиограмата на древния космически пътешественик представляваше непрекъсната права линия. Сърдечната дейност беше спряла. Ити бе издъхнал — Елиът обаче се раздвижи, цялата му енергия се възвърна в мига, в който сърцето на извънземното бе спряло. В последния момент Ити бе открил една от търсените формули — как да направи защитен екран, който да спусне след себе си, докато пропада в небитието, така че момчето да не може да го последва.
Елиът рязко се надигна в леглото и изкрещя:
— Ити, не си отивай!
— Не реагира — обади се докторът. — Не диша.
— Но той може да задържа дъха си — извика Елиът.
Лекарите поклатиха глави. Съществото, което се бяха опитали да спасят, беше мъртво, но те още веднъж, въпреки огромното нервно напрежение, се запитаха какво всъщност бе станало?
И дори не забелязаха мигновеното просветване на сигналните лампи, нито потреперването на къщата и на цялата долина. То можеше да се долови от други хора и от друга апаратура: тази, която регистрира движенията дълбоко, в земното ядро.
Ключа, също като дете, което не може да повярва, че смъртта наистина съществува, се наведе над извънземното и прошепна:
— Сега как ще влезем в контакт с твоите, а?
Елиът не усети кога Мери сложи ръка на рамото му — той не усещаше нищо, освен голямата загуба.