— Ти и твоето семейство ще дойдете с мен, Елиът. И без това отиваме на същото място.
— Аз отивам с него — настоя момчето. — Вие обещахте. Тръгвам с него.
Ключа въздъхна, отвори пак ципа и направи път на Елиът да излезе. Той тутакси скочи във фургона и почука на прозорчето на кабината. Седнал на шофьорското място, Майкъл веднага се обърна:
— Има само едно нещо, Елиът… Досега винаги съм карал на заден.
После смело включи на скорост, натисна газта и потегли. С ужасен, стържещ шум целият главен ръкав започна да се откъсва от къщата. Щом се отпори целият, огромният найлонов купол над нея се сгромоляса. Фургонът зави в края на алеята, развял подире си като драконова опашка шестметровия остатък от главния ръкав.
Майкъл буквално легна на клаксона. Полицаите се втурнаха да отместят бариерите и тълпата мигом се разпръсна, за да пропусне фургона. Той най-сетне полетя безпрепятствено по пътя, а Елиът заподскача в каросерията. И едва тогава забеляза, че двама от униформените служители бяха останали в ръкава, който се влачеше зад фургона, държаха се за част от скелето й се мъчеха да се качат в колата.
Ако пък можеше да зърне какво става в другия край на откъснатия ръкав, Елиът щеше да види как майка му скача в своята кола заедно с Гърти.
Тя пое по алеята, покрай правителствените коли и тълпата, летейки до следите на откраднатия фургон. Искаше да вярва, че тази кражба не е престъпно деяние, макар и силно да подозираше обратното.
— Къде отиваме, мамо? — попита Гърти.
— За плацентен крем, мила — каза Мери и гумите зловещо изсвистяха, докато заобикаляше полицейските барикади.
— Да не би Елиът и Майкъл да са откраднали фургона?
— Да, миличка…
— А защо не ме взеха със себе си?
— Защото си още твърде малка да крадеш фургони — отвърна майка й, профучавайки по улицата. — Когато пораснеш, ще можеш.
И пак с пронизително свистене зави зад ъгъла, следвайки криволичещия фургон. Мери вече знаеше, че чудовището е живо, усещаше това с всеки нерв на своето измъчено тяло. Ала независимо дали към живота го бе върнало тяхното желание, или пък някакъв сляп късмет, тя се радваше. И въпреки че то продължаваше да усложнява живота й, въпреки че полицейските коли я преследваха, тя вече знаеше, че то наистина е… най-доброто.
Подрусвайки се, двамата служители пълзяха едва-едва по развяващия се ръкав и се мъчеха да се доберат до каросерията. А там Елиът трескаво се опитваше да направи нещо.
За бога, да не би това момче да се кани да откачи остатъка от ръкава, помисли си единият от тях!
Само след миг служителят се търкаляше по улицата, ръкавът се стовари върху него и колегата му, а фургонът бързо отмина напред, оставяйки ги насред пътя.
Майкъл геройски се бореше с кормилото и педалите на необуздаемата машина.
— Ще се пребием. Елиът! — крещеше той. — И никога няма да ми дадат шофьорска книжка…
Чудеше се как успяват да се разминат на косъм с насрещните коли и фургонът изфучаваше напред невредим. Елиът пропълзя до подскачащия оловен ковчег на Ити, отвори го и дръпна ципа на найлоновия чувал.
Ити се надигна, изтръска сухия лед от себе си и се огледа.
— Ити… обади… вкъщи.
— Да не би да са тръгнали да те приберат?
Зи-ип, зипъл, зуак, зуак.
Очите на Ити блестяха, но още по-ярко заблестя светлинката от сърцето му и освети в отговор цялата каросерия.
Майкъл сви рязко и навлезе по тесен път, водещ към един крайградски хълм, наречен Наблюдателницата. На върха му вече бяха заели наблюдателните си постове участниците в „Подземия и дракони“, на които Майкъл половин час преди това се бе обадил. Те чакаха с велосипедите си.
Гумите изсвистяха, фургонът спря, а Майкъл и Елиът помогнаха на Ити да слезе.
Тримата тъмничари, Грег, Тайлър и Стив, изгубиха ума и дума, щом малкото същество застана пред тях.
— Дошъл е от открития космос — обясни Елиът, — а сега ние ще го заведем при кораба му.
И както по-рано на докторите им се бяха замаяли главите, така и сега на тъмничарите свят им се зави. Ала играта, в която бяха изпълнявали какви ли не роли — на наемници, орки, магьосници, рицари, — ги бе подготвила донякъде за среща с удивителното. Макар и безкрайно изумени, те все пак помогнаха на Ити да се намести в коша на велосипеда на Елиът, а сетне поеха заедно по една от четирите алеи, които се спущаха от Наблюдателницата.
Водеше Тайлър Дългите му крака усилено въртяха педалите. Само един поглед през рамо към това странно нещо в коша на Елиът му беше достатъчен — главата му отново се замая и той още по-бързо завъртя педалите, нетърпелив да се отърве от съществото, каквото и да беше то. Преди да е почнало да се самовъзпроизвежда…