— Елиът — извика Грег, а подире му запръскаха слюнки. — Какво… какво… — заплете език във влажната си уста и само се запети от учудване, но продължи да върти педалите с все сила. До него Стив бе залегнал над кормилото на своя велосипед, нахлупил ниско шапката с крилца, които се кривяха от вятъра. Той също хвърляше от време на време поглед към чудовището, осъзнавайки, че каквото и да бе, то непременно имаше пръст в онази работа с печенето на кифлички от кал по заповед на Гърти. Подробностите щяха да се изяснят по-късно. Ала дълбоко в себе си Стив се закле никога вече да си няма работа с ничия сестра, дори със своята собствена. Защото могат да ти се случат безброй странни неща, такива, за каквито навярно ще научи в часовете по хигиена за първокурсници в колежа. Той се наведе още по-ниско над кормилото, в младия му ум се трупаха въпроси без отговор, а краката му с бясна скорост въртяха педалите.
Щом тази чудновата групичка велосипедисти превали хълма и се скри, към върха му запълзяха правителствените и полицейски автомобили и малката кола на Мери. Спирачките им изпищяха край фургона и от колите наскачаха полицаи с насочени към него пистолети. Мери също изскочи, втурна се към полицаите и извика: „Какво правите! Това са деца!“ В гласа й се долавяше объркване, страх и чиста лудост, трупана много самотни месеци. Полицаите се отдръпнаха сепнати, докато тя си пробиваше път през тях. Ако и на бракоразводното си дело се бе държала толкова убедително, днес щеше да бъде една богата жена.
Това моментно отвличане на вниманието увеличи разстоянието между велосипедистите и полицаите, който още известно време се помайваха край фургона. От него се сипеше сух лед, но щом отвориха напълно вратата, видяха, че вътре няма никого.
В този миг от храстите изникна една особа, която бе усетила по някакъв начин, че тази вечер този хълм е най-важното място на света.
— Взеха си колелетата! — извика Ланс. — Знам накъде отидоха.
Мери запуши с ръка устата на малкия досадник, пълна с криви зъби, и го завлече в колата си. Но Ланс спусна стъклото на прозореца и извика на полицаите и правителствените агенти.
— Езерото! Тръгнаха към другия край на езерото!
Полицаите заедно с агентите се отправиха към езерото.
Тогава Ланс се обърна към Мери:
— Гората!… Ще ви покажа.
— Ами… езерото?
— Слушайте, може да съм досадник, но не съм глупак!
Компанията на Ити усилено въртеше педалите по лъкатушещото шосе, насочвайки се към мястото за приземяване. Тъмничарите току поглеждаха към Ити и за кой ли път главите им се замайваха, ала сърцата им говореха друго — говореха настойчиво, без думи, че то е техен приятел и че олицетворява истинската ИГРА в най-висшата й фаза! И натискаха педалите по-силно, по-бързо, носейки го към онова незнайно нещо, което го очакваше.
Полицейските коли пък обикаляха езерото, палатките, видите, та дори и будката на пазача на паркинга.
— Ама че работа! Тук никой не е идвал!
Пазачът оглеждаше учуден многобройните автомобили, които се трупаха на пистата за моторни състезания.
— Какво става тука?
Воланите бяха завъртени със замах, гумите изсвириха, изпръсквайки с кал горкия пазач, и отборът преследвачи се върна обратно по пътя край езерото, а после, се изгуби по околовръстното шосе.
А сега накъде, чудеше се шофьорът на първата кола, един сержант от полицията, чието око от сутринта играеше, като че ли му даваше тайнствен знак. И сега сякаш то завъртя волана му наляво и той потегли, подчинявайки се на някакъв вътрешен радар.
Останалите шофьори го последваха с бясна скорост по магистралата, натиснали докрай педалите на газта. Правителствените агенти не им даваха мира, преследването беше голямо и нищо не биваше да му попречи:
— Ако ударите на камък, простете се със службата си…
Полицаите се свързаха по радиото и постепенно се разгънаха във ветрило, чиито опорни линии бяха улиците наоколо; ветрило, което на всяка пресечка ту се разтваряше, ту се сгъваше отново.
— … Завий, завий… — Окото на сержанта все тъй играеше и воланите се въртяха като по негова команда, водейки автомобилите напред и нагоре, към някакъв странен сигнал, който вече долавяха всички шофьори и който се излъчваше от сърцето на плячката им. Във възбудата си извънземното проучваше небосвода с толкова силна телепатична сонда, че дори камъните биха го почувствали.
Вкопчил здраво дългите си пръсти в коша, Ити подскачаше, а в главата му бучаха сигнали:
…_знакъл, нърк, нърк, снакъл… приемаш ли_?
… Да, капитане! Но, моля ви, побързайте! Зинг, зин-гъл, нърк, нърк…