Начело на тайфата, Тайлър въртеше педалите толкова бързо, че краката му изобщо не се виждаха, а коленете му изнемощяваха от усилието да поддържа десета скорост. Майкъл караше до него, приведен над двете свистящи колела. Той пръв дочу сирената.
— Идват! — и стрелна с поглед Елиът.
— По алеята! — извика Елиът, като се мушна между тях и се откъсна напред. Грег и Стив ги следваха — хвърчаха слюнки, а крилцата бяха плътно прилепнали назад. Тънките гуми на велосипедите им изсвистяха измъчено, щом момчетата се понесоха по разбитата настилка на алеята помежду къщите. Тази алея щеше да ги отведе до целта — далечните хълмове, които сега изглеждаха по-далечни от всякога.
Колелетата подскачаха и заобикаляха пукнатините. Задните прозорци на къщите светваха, хората учудени, повдигаха щорите и се взираха навън. Една ръка държеше халба бира и жадно я поднасяше към устните, когато другата ръка разтвори щорите и устните затрепериха. Какво беше това? Нима чудовище, настанено в кош на велосипед?
Последва шумно оригване, след него второ, а после тежки стъпки — към барчето с алкохола. След такава гледка човек се нуждае от нещо по-силно. Ще си помисля за тора по-късно…
— Дръж вдясно — крещеше агентът и сочеше с пръст, който сякаш светеше. А всъщност, си мислеше той, откъде да знам накъде да вървя, знам само, чувствам, че е някъде там, горе…
Воланите извиха към алеята. Полицейските коли я щурмуваха от седем посоки и образуваха нещо като керван, който пое по разбитата настилка. Челният автомобил, управляван от сержанта с играещото око, се стрелна с виеща сирена по тясната алея, а окото заигра дваж по-бързо. Бог да пази оная бабичка, дето наднича иззад кошовете за смет, помисли си той. Защото така ще я засиля към проклетото въже за пране, че няма да може да се откачи поне една седмица.
Преследвачите от най-външната страна на ветрилото приближаваха, отрязвайки пътя към другия край на алеята. Един светещ пръст проблесна с абсолютна сигурност:
— Ето ги!
Елиът удари контра, скочи от колелото и го понесе нагоре по някакви бетонни стъпала покрай стар гараж. Майкъл и Тайлър го следваха плътно, сетне и тримата се шмугнаха в един заден двор с дървени огради от двете страни.
Грег едва изкачи последното стъпало. До него беше Стив с щръкнали крилца. Спряха само да си поемат дъх и веднага се втурнаха по другата алея.
Тайлър отдавна вече беше там и летеше вдясно от тях, до него препускаше Майкъл, а Елиът и Ити се озоваха по средата. Ити се оглеждаше наоколо, огромните му очи се въртяха уплашено. Не позволявайте да ме хванат ксиър, ксиър, нарк, вммнн, чувате ли ме?
… зърк, нъргъл, ввммнн, знек… капитанът ти нарежда да побързаш, опасност, опасност, опасност…
Алеята извиваше плавно нагоре, ала петте велосипеда, понесли чудовището към високите хълмове, се отклониха по прекия, черен път. Той беше по-добре познат на велосипедистите, отколкото на шофьорите. Точно на разклона големите коли се пресрещнаха, препречиха си пътя и трябваше да дадат заден ход, да завият и да потеглят отново.
— Ах, хитри малки мишки такива — ядоса се водещият сержант, а лявото му око запремигва по-бързо и от сигнална лампа, много по-бързо, отколкото можеше да се очаква от един клепач да трепти. Той даде заден върху някакви кошове за смет, с тайната надежда около или в тях да няма някоя заблудена бабичка, дете, куче или похъркващ пияница, защото, ако имаше, сто на сто щяха да попаднат под колелата му. Той натисна силно педала на газта, отново наду сирената и решително нахлупи шапката до носа си. Профуча така до края на алеята и пак зави наляво, подчинявайки се на окото си.
— Ах, тоя малък негодник — мърмореше си Ключа. — Проклетият му кучи син! — И той си представи миловидната подкупваща физиономия на Елиът. С такова лице това дете можеше далече да стигне. И да подложи на всички динена кора в последния момент, когато вече държат трофея в ръцете си…
— Обърни, обърни… — крещеше той, посоката му беше ясна, той я усещаше с цялото си същество. Шофьорът обърна и тъкмо поемаше новия курс, когато Тайлър и Елиът изскочиха на алеята!
— По дяволите! Те са тук — изруга Тайлър.
Последните метри от улицата, която трябваше да изминат, за да излязат от града на спасителния път към гората, изведнъж се изпълниха с коли. Вратите им се отвориха, от тях излязоха полицаи и агенти от специалната служба, пръснаха се наоколо и препречиха пътя на момчетата.
Елиът се опита да се върне, но и там се появи муцуната на полицейска кола с включена сигнална лампа и сирена, която застрашително спря до него.
Ветрилото се бе затворило плътно и притисна здраво момчетата. Дългият Тайлър се наведе над кормилото си с десет скорости: „Да се опитаме да пробием, а?“ И подкара пръв, веднага след него — Майкъл, плътно до брат си Елиът — само за миг велосипедите им достигнаха най-високата възможна скорост. Между две от спрените коли имаше малко пространство, нещо като тесен коридор, който Тайлър им посочи, а Елиът кимна разбиращо. Грег и Стив поддържаха фланга на летящия клин и за пръв път от години устата на Грег беше суха и гореше от напрежение. „Няма да можем…“ — само прошепна той, но също като другите се наведе ниско над кормилото; така искаше да му бе останало поне едно балонче, което да издуха в лицата на полицаите. А крилцата на Стив прилегнаха плътно до главата му, притиснати от вихъра на устремения напред велосипед. Ако изгубеше управлението и кривнеше, макар и малко вдясно, така щеше да блъсне едно ченге, че да прекара нощта в затвора.