— Дано се задушиш в преносимата си дупка!
— Чуйте, чуйте: невменяемост, халюцинации, пълно безумие.
— Ее, чети нататък!
— Това страдание кара засегнатия да вижда, чува и усеща неща, които не съществуват.
Извънземното се приведе и отново потъна в тъмнината.
Тая планета беше смайващо непонятна!
Би ли могло някога да научи техния ритуал, да хвърля това шестстенно кубче като тях, да стане един от тях?
От вътрешността на къщата до него достигаха удивително сложни вибрации, заплетени кодове, неразбираеми сигнали… То беше на десет милиона години, стъпвало бе на какви ли не планети, но с толкова сложни неща никога не се бе сблъсквало.
Съкрушено, извънземното допълзя до малката зеленчукова градина — трябваше да даде почивка на ума си. Вярно, че и преди бе надничало в земни прозорци, но никога от толкова близо и никога не се бе включвало така пряко в чудноватите мисловни процеси на хората.
Но това са деца, прошепна му една краставичка наблизо.
Древното същество неволно изхлипа. Ако всичко, което току-що чу, бяха мисловните вълни на деца, какви ли тогава щяха да бъдат тия на възрастните? И какви ли още непроницаеми лабиринти го чакаха тук?
То се отпусна тежко до една зелка и сведе глава.
Всичко свърши. Нека дойдат сутринта, да го отнесат и да го препарират.
Мери си взе душ с надеждата да се освежи и увила главата си с хавлия, стъпи на килимчето пред банята, раздърпано от кучето Харви.
Разнищените ресни влизаха между пръстите и, докато тя се сушеше и обличаше кимоното си от изкуствена коприна. После се обърна към огледалото.
Каква ли нова бръчка, нова тъмна торбичка или друг ужасяващ белег на застаряване щеше да открие тази вечер, за да се развали съвсем и без това лошото й настроение?
Не откри нищо чак толкова обезпокоително. Но знае ли човек, децата всеки миг можеха да вдигнат цялата къща на главата си, а техните разпри, сбивания, упоявания с лекарства и непоносимо висока музика я състаряваха неимоверно — физически и морално. Тя си сложи малко от безумно скъпия овлажняващ крем и се помоли за тишина и покой тази вечер.
Покоят обаче веднага бе нарушен от бесния лай на кучето Харви откъм задния двор на къщата, където бе пратено за наказание.
— Харви — извика тя от прозореца на банята. — Млъкни!
Животното се отнасяше с необяснимо подозрение към всичко, което минаваше край къщата нощем. Мери имаше чувството, че наоколо е пълно със сексманиаци. Ако лаеше само срещу тях, щеше да е много полезно. Но то лаеше и срещу колата от пицарията, срещу самолети и дори срещу едва забележими спътници, боеше се, че то страда от халюцинации.
Да не говорим, че ядеше килимчета за баня.
Тя отново с яд отвори прозорчето на банята:
— Харви, престани, за бога!
После го затръшна и излезе от банята.
Това, което я очакваше в хола, не я зарадва особено, но все някак трябваше да се оправи.
Отвори вратата към стаята на Елиът.
Тя беше претъпкана с предмети, един от друг по-безполезни, а някои направо пред разпадане. Типична момчешка стая. Как й се искаше да я напъха в една от ония преносими дупки…
Но наместо това започна…
Да разтребва, да чисти, да подрежда… откачи космическите му кораби от тавана, търкулна баскетболната топка в килера. Само с откраднатия пътен знак не знаеше какво да прави… Дали пък не беше нещо сбъркано това момче? Тя се безпокоеше за него — тъй както растеше без баща и без особени радости… И с тая негова склонност всяка свободна минута да се мъкне с разни Странстващи чудовища! Пък и напоследък се държеше с нея по-грубо отпреди.
Може и да беше просто един етап…
— Елиът — извика тя на своето оркче.
Естествено, отговор не последва.
— Елиът! — изкрещя отново и усети как кръвното й се вдига, а бръчките около устата й се врязват по-дълбоко.
Стъпките на Елиът изтрополиха по стълбата и проехтяха в хола. В следващия миг той се появи запъхтян на вратата в целия си внушителен ръст от метър и двайсет. Хубаво момче беше, но като видя какво е направила майка му с колекцията от боклуци, така я изгледа, че всичката му хубост се изпари.
— Елиът, виждаш как изглежда тази стая, нали?
— Ммда. Само дето нищо няма да мога да си намеря.
— Да няма мръсни чинии, дрехите да са прибрани, леглото оправено, бюрото подредено!
— Добре де, добре.
— Така трябва да изглежда стаята на един възрастен човек.
— Че защо?
— Ами за да нямаме чувството, че живеем в боклукчийница. Разбираш ли?
— Да, ясно.
— Това писмо от баща ти ли е? — Мери посочи към бюрото. Отлично познаваше този почерк от разписките за плащане с кредитна карта. — Какво пише?