— Нищо.
— Разбирам — опита се тя небрежно да смени темата. — Не ти ли се струва, че вече трябва да пребоядисаш тук? Взело е да се замърсява.
— Дадено.
— И в какъв цвят?
— Черен.
— Умничкият ми! Но дали ще е на добро.
— Защо, черното ми харесва. Дори е любимият ми цвят.
— Пак присвиваш очи. Да не би да си свалял очилата?
— Не.
— Мери! — извика Господарят на подземието отдолу. — Пуснаха твоята песен.
— Сигурен ли си? — подаде тя глава през вратата.
— Твоята песен е, мамо — каза Елиът. — Ела.
Тя наистина дочу музиката на любимата, си група да звучи откъм кухнята. И последва Елиът надолу по стълбите.
Момчета, баща ви не е ли споменавал кога се кани да ни посети?
— В Деня на благодарността.
— В Деня на благодарността ли? Той не знае ли, че този ден е мой!
Кога ли е проявявал постоянство, освен като подписваше онези разписки, където бе изхабил безброй химикалки. И за какво — да си купува части за мотоциклета!
Тя си го представи как бръмчи с тоя омразен мотоциклет нанякъде, нахлузил на главата си тежък шлем, в който се отразява луната, и въздъхна. О, боже…
За Деня на благодарността ще взема вечеря от някой ресторант-автомат. Или от китайски ресторант, пълнена пуйка например…
Елиът изчезна някъде, а Харви залая отново, този път към някаква кола.
Извънземното се хвърли уплашено в зеленчуковите лехи и се прилепи плътно към земята, прикривайки изпъкналите си форми под няколко по-големи листа.
Няма нищо страшно, му каза един домат. Това е колата на пицарията.
Но тъй като нямаше представа какво е пицария, то си остана под листата.
Колата спря пред къщата. Входната врата се отвори, на прага се появи един землянин.
Това е Елиът, му каза зеленият фасул. Тука живее.
Извънземното надзърна между листата. Землянинът беше малко по-висок от него. Но краката му, разбира се, бяха неестествено дълги, а коремът му не висеше тъй ниско до земята, както при някои по-висши форми на живот. Е, нямаше тяхната елегантност, но пък не беше и чак толкова страшен.
Момчето тръгна по алеята и се скри от погледа му.
Иди зад къщата, посъветва го доматът, оттам ще го видиш по-добре, като се връща.
— Ами кучето…
То е вързано, обясни доматът, защото изяде галошите на Мери.
Извънземното изскочи от зеленчуковата градина и заобиколи къщата. Но докато колата обръщаше, фаровете й отведнъж осветиха целия двор и то изпадна в паника, хвърли се към оградата и отново се закатери по нея. Един от дългите му пръсти обаче случайно натисна резето на някаква врата в оградата, която се завъртя, и то отново се озова в двора.
Землянинът беше съвсем близо и гледаше към него.
Съществото бързо прикри светлинката от сърцето си, отскочи от вратата и се шмугна в някакъв навес за инструменти. Притаи се в ъгъла и потъна в гъста защитна мъгла.
Само падна в капана… Ала тук, в навеса, имаше инструменти, лопата, с която можеше да се защитава. Тя доста приличаше на инструментите в кораба — работата на градинарите навсякъде си е една и съща. То хвана дръжката на лопатата с дългите си пръсти и се приготви да посрещне нападателя. Един междугалактически ботаник нямаше да се даде току-така!
Внимавай да не си удариш крака, прошепна му един бръшлян в саксия.
Той се сепна. Някъде от градината до него достигна конвулсивна вълна от болка. Земното дете бе откъснало един плод от малко портокалово дръвче…
Само миг след това портокалът полетя към навеса и го удари в гърдите.
Малкото прастаро същество отстъпи тромаво назад и тупна с тежкото си тумбесто телце на земята. А портокалът се изтърколи наблизо.
Какво унижение! Ботаник от неговия ранг да бъде замерван със зрели плодове.
Ядосан, той сграбчи портокала, протегна дългата си ръка й го захвърли обратно в мрака.
Землянинът извика и изчезна.
— Помощ, мамо! Помощ!
Мери цялата изтръпна. Колко ли щеше да я състари това пък сега…
— Там има нещо…! — изкрещя Елиът, втурвайки се в кухнята, сетне припряно се обърна, затръшна вратата след себе си и я заключи.
Мери почувства как краката й се подкосяват, погледна играта „Подземия и дракони“ и страшно й се дощя да има една преносима дупка, достатъчно широка, та да ги побере всички. Какво трябваше да направи сега? В съда при развода не бяха споменали за такива ситуации.
— В навеса за инструменти — пелтечеше Елиът. — Хвърли по мене един портокал!
— Ооо! — присмя се Тайлър. — Господарят на подземието — звучи страшничко.
Момчетата зарязаха играта и скочиха към вратата, но Мери се изпречи на пътя им.
— Спрете! Вие ще останете тук!