Когато го поканиха да говори, Кийтинг се изправи уверено. За нищо на света не биваше да покаже, че е ужасен. Нямаше какво да каже за архитектурата. Заговори с високо вдигната глава, като равен сред равни, просто леко стеснителен, за да не би някое от присъстващите велики имена да се засегне. Спомняше си как изрече: „Архитектурата е велико изкуство… с поглед към бъдещето и с почит към миналото в сърцата ни… от всички изкуства тя е най-важна за обществото… и, както каза днес човекът, който вдъхновява всички нас, трите вечни същности са: истина, любов и красота…“
После в коридора, в шумната бъркотия на сбогуването, едно момче обви с ръка раменете на Кийтинг и прошепна: „Бягай у дома и хвърли това официално облекло, Пит, Бостън ни чака довечера, само нашата банда; ще мина да те взема след час.“ Тед Шлинкър настоя: „Разбира се, че трябва да дойдеш, Пит. Няма да ни е весело без теб. И между другото, поздравления и всичко останало. Между нас няма лоши чувства. Нека побеждава най-добрият.“ Кийтинг прегърна Шлинкър. Очите на Кийтинг блестяха с настойчива топлота, като че ли Шлинкър му беше най-скъпоценният приятел; очите на Кийтинг блестяха така за всички хора. Каза: „Тед, благодаря ти, старче. Наистина се чувствам ужасно с този медал от архитектурната гилдия — мисля, че ти го заслужаваше, но никога не се знае какво ги прихваща старите чудаци.“ Кийтинг тръгна към къщи в топлата вечер, чудейки се как да се измъкне от майка си за през нощта.
Замисли се колко много е направила майка му за него. Тя често напомняше, че е дама и е завършила гимназия; въпреки това работеше усилено, приемайки наематели в дома си — нечувана жертва за нейния род.
Баща му имаше магазин за канцеларски стоки в Стантън. Променящите се времена сложиха край на бизнеса му, а хернията сложи край на Питър Кийтинг-баща преди дванадесет години. Луиза Кийтинг остана с къщата в дъното на порядъчна улица, с годишна рента от изплащана редовно застраховка — следеше я внимателно — и със своя син. Рентата беше скромна, но госпожа Кийтинг успяваше да свърже двата края с помощта на наема и твърдата си воля. През лятото синът й помагаше като работеше в хотели или позираше за реклами на шапки. Госпожа Кийтинг реши, че синът й ще заеме полагащото му място в света. Тя се вкопчи в това свое решение неусетно и неумолимо като пиявица… Интересно, спомни си Кийтинг, по едно време искаше да стане художник. Майка му бе тази, която избра по-добра сфера, за да изяви той дарбата си да рисува. „Архитектурата — каза тя — е толкова уважавана професия. Освен това в тази професия се срещаш с най-подходящите хора.“ Подтикна го към кариерата му, без той да усети как или кога. Странно, помисли Кийтинг, не се беше сещал за младежката си амбиция от години. Странно, че точно сега го жегна споменът за нея. Е, точно тази нощ трябва да си я спомни… и да я забрави завинаги.
Архитектите, помисли той, винаги градят блестящи кариери. Издигнат ли се, остават на върха. И изведнъж се сети за Хенри Камерън — проектираше небостъргачи преди двадесет години, а сега е стар пияница с кантора на крайбрежна улица. Кийтинг потръпна и ускори крачка.
Запита се дали хората го гледат. Наблюдаваше правоъгълниците на осветените прозорци. Щом се дръпнеше перде и се покажеше нечия глава, той се питаше дали човекът се е показал, за да го види; ако не сега, това ще се случи един ден; един ден всички ще го гледат.
Хауърд Роурк седеше на стъпалата на верандата, когато Кийтинг наближи къщата. Беше се облегнал назад на стъпалата, опрян на лакти, дългите му крака бяха изтегнати. Колоните на верандата бяха обвити с грамофончета, които образуваха завеса между къщата и светлината на ъгловата улична лампа.
Електрическият глобус в пролетната вечер беше странна гледка. Улицата изглеждаше по-мрачна и смътна; глобусът висеше самотен, като празно пространство. Около него се виждаха само няколко натежали разлистени клони, неподвижни до очертанията на празното пространство. Осветените листа изглеждаха огромни, сякаш в тъмнината нямаше нищо друго, освен водопад от листа. На светлината на стъкленото кълбо листата изглеждаха по-живи; то ги обезцветяваше с обещанието, че през деня ще бъдат с най-ярък зелен цвят; светлината отнемаше зрението и го заменяше с ново сетиво. То не бе нито обоняние, нито осезание, а и двете заедно, то бе усещане за пролет и пространство.