Кийтинг спря, разпознавайки абсурдната оранжева коса на тъмната веранда. Това беше единственият човек, когото искаше да види тази вечер. Зарадва се, че Роурк е сам, но и малко се уплаши.
— Поздравления, Питър — каза Роурк.
— О…, благодаря… — Кийтинг с изненада си даде сметка, че това поздравление му доставя много по-голямо удоволствие от всяко друго, получено през деня. Плахо се зарадва от одобрението на Роурк, но веднага си каза, че е глупак. — … искам да кажа…, знаеше ли, или… — Добави рязко; — Майка ми ли ти каза?
— Да, каза ми.
— Не е трябвало да ти казва!
— Защо да не ми каже?
— Виж, Хауърд, знаеш колко съжалявам, че те…
Роурк отметна глава и го погледна.
— Забрави — каза Роурк.
— Аз… има нещо, за което искам да поговорим, Хауърд, да ти поискам съвет. Имаш ли нещо против да седна?
— Какво е то?
Кийтинг седна на стъпалата до него. Не беше в състояние да изиграе никаква роля в присъствието на Роурк. Освен това точно в този момент нямаше никакво желание да играе роля. Чу шумоленето на падащ лист, който се приземи с тънък, стъклен, пролетен звук.
Усети, че е привързан към Роурк. В тази привързаност имаше болка, удивление и безпомощност.
— Нали няма да помислиш — каза Кийтинг тихо и съвсем искрено, — че е отвратително да те питам за моите неща, когато ти току-що беше…?
— Казах ти да забравиш за това. Какво е проблемът?
— Знаеш ли — каза Кийтинг неочаквано откровено и за самия него, — често съм си мислил, че си луд. Но знам, че знаеш много неща за нея — за архитектурата, — които онези глупци никога не са знаели. И знам, че я обичаш така, както те никога не ще я обичат.
— И?
— Ами, не знам защо се обръщам към теб, но… Хауърд, никога досега не съм го казвал, но разбираш ли, предпочитам да чуя твоето мнение, вместо мнението на декана… вероятно ще последвам съвета на декана, но твоето мнение е по-важно за мен, не знам защо. Нито знам защо ти казвам всичко това.
Роурк се обърна към него, погледна го право в очите и се засмя. Беше младежки, добронамерен, приятелски смях. Малцина бяха виждали Роурк да се смее така. Сякаш някой пое ръката на Кийтинг, за да го успокои. Той забрави, че го чакаха, за да се забавляват в Бостън.
— Хайде — каза Роурк, — да не би да се страхуваш от мен? Какво искаш да ме попиташ?
— За моята стипендия. Парижката награда, която получих.
— Да?
— Стипендията е за четири години. Но от друга страна, преди време Гай Франкън ми предложи да постъпя на работа при него. Днес ми каза, че офертата още е в сила. Чудя се кое от двете да приема.
Роурк го погледна; пръстите на Роурк се движеха бавно, барабанейки по стъпалата.
— Ако искаш съвет от мен, Питър — каза той след кратка пауза, — вече си сбъркал. Защото питаш мен за това. Защото питаш някого. Никога не питай другите. Не и когато става дума за работата ти. Не знаеш ли какво искаш? Как допускаш да не ти е ясно?
— Знаеш ли, именно за това ти се възхищавам, Хауърд. Ти винаги си наясно.
— Остави хвалбите.
— Искрен съм. Как успяваш винаги да взимаш решения?
— А ти как допускаш другите да решават вместо теб?
— Но виж, Хауърд, неуверен съм. Никога не съм сигурен в себе си. Не знам дали съм толкова добър, колкото ми казват. Не бих го признал пред никой друг, освен пред теб. Мисля, че ти го казвам, защото ти винаги си толкова уверен…
— Пити! — Гласът на госпожа Кийтинг избухна зад тях. — Пити, скъпи! Какво правиш там?
Стоеше на входната врата, облечена в най-красивата си рокля от тъмночервена тафта, щастлива и гневна.
— А аз си седя самичка и те чакам! Какво по дяволите правиш на тези мръсни стъпала с официалния си костюм? Веднага се изправи! Влезте вътре, момчета. Приготвила съм ви горещо какао и бисквити.
— Майко, искам да говоря с Хауърд за нещо важно — каза Кийтинг. Все пак се изправи.
Тя сякаш не го чу. Влезе в къщата. Кийтинг я последва.
Роурк ги погледна, вдигна рамене, изправи се и също влезе.
Госпожа Кийтинг седна в едно кресло, полата й от тафта изшумоля.
— Е? — попита тя. — За какво си говорехте навън?
Кийтинг докосна един пепелник, взе кибритена кутия, остави я и без да обръща внимание на майка си, се обърна към Роурк.