Сега вече знаете защо взривих „Кортланд“.
Аз проектирах „Кортланд“. Аз ви го дадох. Аз го унищожих.
Унищожих го, защото не аз бях причината той да се появи на бял свят. Той беше двойно изчадие. И по форма, и по предназначение. Длъжен бях да унищожа и двете. Формата бе осакатена от двама посредствени хора, позволили си да подобряват нещо, което не бяха създали и което не са в състояние да създадат. Позволиха им да го сторят заради общоприетото убеждение, че алтруистичното предназначение на сградата е по-важно от всичко друго и че аз нямам право да възразя.
Приех да проектирам „Кортланд“, за да бъде построен по моя проект. Не съм имал никакъв друг мотив. Това бе цената, която определих за работата си. Тя не ми бе изплатена.
Не обвинявам Питър Кийтинг. Той е безсилен. Сключил е договор със своите работодатели. Договорът не бе изпълнен. Обещали са му, че сградата ще бъде построена по проекта. Обещанието бе нарушено. Днес обичта на човека към неприкосновеността на онова, което е създал, и правото му да я съхрани се смятат за нещо неясно, нематериално и несъществено. Нали чухте, че го каза самият прокурор. Защо сградата беше обезобразена? Без никаква причина. Такива деяния са мотивирани единствено от суетата на някакви посредствени хора, които смятат, че имат право да посягат над всяка чужда собственост, независимо дали е духовна или материална. Кой им позволи да го сторят? Нито една конкретна личност измежду десетките овластени по този проект. Те не даваха пет пари, нито позволиха, нито попречиха. Никой не носи отговорност. Няма на кого да се потърси сметка. Такава е същността на всяко колективно действие.
На мен не ми бе изплатена цената, която определих. Но собствениците на „Кортланд“ получиха от мен онова, което бяха поискали. Искаха проект за възможно най-евтин строеж на жилищна сграда. Не се намери никой друг, който да изпълни изискванията им. Но аз ги изпълних. Те се възползваха от моята работа и ме накараха да им я подаря. Но аз не съм алтруист. Не правя такива подаръци.
Твърди се, че съм разрушил дома на онеправдани хора. Но се забравя, че ако не бях аз, тези хора нямаше да имат този конкретен дом. Онези, които се грижат за бедните, бяха принудени да се обърнат към мен — към човек, който никога не се е грижил за бедните, — за да им помогнат. Смята се, че бедността на бъдещите наематели им дава право над моята работа. Че нуждата им дава право на посегателство върху моя живот. Че е мой дълг да дарявам всичко, което ми поискат. Това е кредото на посредствения човек, който сега поглъща света.
Дойдох тук, за да заявя, че не признавам на никого правото да посяга дори над минута от моя живот. Над най-малка частица от моята енергия. Над което и да било мое постижение. Няма значение кои биха претендирали за такова право, колко са на брой или в колко голяма нужда са изпаднали.
Исках да дойда тук и да заявя, че съм човек, който не живее заради другите.
Това трябваше да бъде казано. Светът загива в самопожертвувателна оргия.
Исках да дойда тук и да кажа, че целостта на сътвореното от човека е по-важна от което и да е благотворително начинание. Онези от вас, които не го разбират, са хората, които унищожават света.
Исках да дойда тук и да ви изложа моите условия. Нямам желание да живея при каквито и да било други условия.
Не признавам никакви задължения към хората, с изключение на едно: да зачитам свободата им и да нямам нищо общо с общество от роби. На моята страна съм готов да дам десетте години, които ще прекарам в затвора, ако моята страна вече не съществува. Ще ги прекарам, спомняйки си с благодарност за онова, което беше моята страна. Ще проявя верността си към нея, отказвайки да живея или да работя за онова, което е заело мястото й.
Така проявявам лоялността си към всеки творец, обречен на страдания от силата, овластена за „Кортланд“, който аз взривих. Към всеки мъчителен час на самота, отхвърляне, безсилие и произвол, който творецът е заставен да прахоса, и към битките, които е спечелил. Към всеки творец, чието име се знае, но и към всеки творец, който е живял, борил се е и е загинал непризнат, преди да постигне целта си. Към всеки творец, унищожен физически или духовно. Към Хенри Камерън. Към Стивън Малъри. Към мъжа, който не иска да споменавам името му, но седи в тази зала и знае, че говоря за него.
Роурк стоеше разкрачен, с ръце до тялото, с вдигната глава, също както бе стоял в строяща се сграда. После, когато седна на масата на защитата, мнозина в залата сякаш все още го виждаха изправен. Тази представа за него остана в съзнанието им.