Влезе и спря неуверено. В кабинета му нямаше промени, на бюрото му беше пишещата машина и пакет хартия. Но вратата беше отворена и Уайнънд стоеше до нея мълчаливо, облегнат на рамката.
— Седнете на бюрото си, господин Тухи. Започнете работа. Трябва да спазваме закона.
Тухи сви весело рамене в знак на съгласие, прекоси стаята и седна. Сложи ръце на бюрото, разтваряйки широко длани, после ги отпусна в скута си. Взе един молив, огледа върха му и го остави.
Уайнънд издигна бавно лявата си китка до равнището на гърдите и я задържа в това положение; погледна ръчния си часовник и каза:
— Девет без десет. Върнахте се на работа, г-н Тухи.
— Радвам се като дете, че се върнах. Честно ви казвам, г-н Уайнънд, сигурно не бива да си признавам, но работата адски ми липсваше.
Уайнънд с нищо не показа, че се готви да си тръгва. Стоеше приведен, както обикновено, с рамене, опрени на рамката на вратата, със скръстени на гърдите ръце, придържайки лактите си с длани. Лампа с квадратен абажур от зелено стъкло светеше на бюрото, но навън все още беше светло. Лимоненожълтото небе се нашари с пастелно кафяви ивици; стаята, осветена от слабата лампа, излъчваше униние в ранния здрач. На бюрото имаше светло петно, но то не можеше да разсее смътните кафяви силуети на улицата и не стигаше до вратата, за да обезвреди присъствието на Уайнънд.
Абажурът на лампата леко подрънкваше. Тухи усещаше грохота под подметките си: пресите работеха. Осъзна, че от известно време ги чува. Шумът беше успокоителен, изпълнен с надежда и живот. Пулсът на вестника — вестникът, който предава на хората пулса на света. Дълъг, равномерен поток от падащи капки, като стъклени топчета, търкалящи се в права линия, като туптене на човешко сърце.
Тухи зашари с молива по листа, но осъзна, че листът е точно под лампата и Уайнънд вижда как моливът рисува водна лилия, кана за кафе и брадат профил. Остави молива и подсвирна, за да се подиграе на самия себе си. Отвори едно чекмедже и заразглежда внимателно купчината индига и кламерите. Не знаеше какво се очаква да направи: човек не започва да пише статия просто така. Зачуди се защо бе извикан да се върне на работа в девет часа вечерта, но предположи, че Уайнънд се опитва да смекчи отстъплението си като преиграва, и реши, че няма да спори по този въпрос.
Пресите се въртяха, все едно че препредаваха туптенето на човешко сърце. Нямаше никакви други шумове. Каза си, че е нелепо да продължава така, ако Уайнънд си е тръгнал, но е по-добре да не поглежда към него, ако все още е там.
След малко вдигна поглед. Уайнънд не бе помръднал. Светлината открояваше две бели петна в силуета му: дългите пръсти на едната ръка, обхванали лакътя, и високото чело. Тухи искаше да види челото; не, нямаше наклонени бръчки над веждите. Очите бяха като две плътни бели елипси, едва различими в начупените сенки на лицето. Елипсите гледаха към Тухи. Но лицето не изразяваше нищо, не издаваше никакво намерение.
След малко Тухи каза:
— Наистина, господин Уайнънд, няма причина да не се разбираме.
Уайнънд не отговори.
Тухи взе лист хартия и го зареди в пишещата машина. Загледа се в клавишите, подпрял брадичката си с два пръста. Заемаше тази поза, когато се готвеше да започне нов абзац. Ръбовете на клавишите блестяха под лампата — пръстени от лъскав никел, увиснали в тъмната стая.
Пресите спряха.
Без да иска, Тухи рязко се изправи на стола. Едва след това разбра причината за рязкото си движение: беше вестникар и знаеше, че този звук не спира току-така.
Уайнънд погледна ръчния си часовник. Каза:
— Часът е девет. Загубихте работата си, господин Тухи. „Банър“ вече не съществува.
Следващото нещо, което се случи, докато Тухи се опитваше да се ориентира, беше рухването на собствената му ръка върху клавиатурата на пишещата машина. Лостчетата се преплетоха, чу се стържене и удар, валякът леко подскочи.
Не каза нищо, но усети, че изражението му е красноречиво, защото Уайнънд отговори на въпроса му:
— Да, работихте тук тринайсет години… Да, откупих всичките дялове, включително дела на Мичъл Лейтън, преди две седмици… — Гласът звучеше равнодушно. — Не, момчетата от местните новини не знаеха. Само момчетата в печатницата…
Тухи се извърна. Взе един кламер, сложи го в дланта си, после я обърна и пусна кламера да падне, наблюдавайки с леко удивление неумолимостта на закона, който не допусна кламерът да се задържи на обърнатата му длан.