— Хубава, млада българко!
защо си толкоз глупава!
Склони ти само да дойдеш,
на Стамбул да те заведа:
да видиш де е хубаво,
да познаш що е охолно!
Аз ще заръчам, щом идем,
да ти изградят градини,
каквито искаш, дето щеш.
И ще направя за тебе
в градини нови сараи
със дванадесет капии,
с триста прозорци джамлии.
С миндери ще ги обградя,
с ястъци ще ги обредя,
с дюшеци ще ги постеля,
да седиш на тях, да гледаш,
додет ти видят очите…
— Стамбул е, аго, за мене
тук, дето аз съм родена,
а най-хубави сараи —
там онзи моя бащин дом.
Що ми са много капии,
когато мога от една
да ходя и да дохождам?
Що ми са триста прозорци,
когато мога всякога
от едно само прозорче
да гледам деня слънцето
и вечер ясен месечка
с милиони звезди около!
Какви по-светли сараи
от тез небесни сводове?
Какви по-добри миндери
от таз зелена морава!
— Младо, безумно момиче,
ти еще нищо не знаеш!
Мене повярвай, послушай,
да си намериш късметът:
бяла ханъма да станеш,
злато, коприна да носиш,
в светли хареми да седиш,
жълти жълтици да нижеш
размесом с дребен маргарец.
— Хубаво, аго, жив ми бил.
но аз съм проста селянка,
не ми са драги хареми,
нито свилени премени;
не искам жълти жълтици,
не искам дребен маргарец!
Стига ми това, що имам!
Таз огърлица мъниста
и този плетен косичник…
Най-подир, аго, знаеш ли?
Ако не знаеш, да знаеш:
аз съм се клела, заклела
и клетвата ми вярна е:
Първо ми либе Никола
първо венчило той ще е…
— Колко си проста, безумна!
Та що е твоят любовник
пред мене и пред властта ми?
— Пред тебе, аго, нищо е;
но за мен, знаш ли, всичко е,
воля аз него, та него…
— Волиш ти него, та него! —
отвърна везир сърдито, —
но своя воля ти нямаш,
мойта е воля над тебе;
господар аз съм над тебе —
аз ще ти бъда стопанин…
Гергана дума продума:
На живот ми си господар,
но на волята не ми си;
Без воля стопан ставаш ти
на мъртво сърце студено…
Смая се везир с Гергана;
вярност в любов й почете,
пусна момата свободна
и надари я богато,
после за помен поръча
изворът чешма да стане.
Дюлгери чешма градили,
в село се дума разчуло,
че са Гергана вградили.
Истина било, тъй стана:
залиня мома Гергана,
като лист рано ознобен,
залоша, еще закрея
кат ран босилек в засуха.
Крея Гергана на крака
нещо ми до три месеца,
легна Гергана на дрехи…
Ходи Никола, дохожда,
води и врачки, знахари,
с разни я билки цериха,
от нищо не и преиде.
Година време не сключи,
богу душица предаде…
Сето я село пожали
и всички са ся събрали,
всякой свещица запали…
Моми и венци изплели…
момци и гробник сковали…
От къщи кат я дигнали,
ред я по редом носили,
до тъмен гроб я занесли,
занесли, там оставили…
Никола, верен любовник,
рано ранява у вторник,
та си на гроба отива,
с бял тамян гробьт прекадил,
с руйно го винце попрелял
и вощеница запалил…
Върнал ся от гроб Никола,
но не се върнал дома си;
и до ден днешен няма го…
Счува ся само дълбоко
цафарата му, тъмната,
тъжно да свири и тътне,
кога се вести Гергана,
там на чешмата седнала,
на месечинка да преде.