За жалост, източняците винаги са били суеверни тъпаци.
— Шефе? Варг и Темек.
— Пусни ги.
Влязоха.
— Точно навреме, шефе! — каза Темек. Варг само ме погледна.
— Окей — казах. — Да тръгваме.
Тримата напуснахме кантората и слязохме в дюкяна. Бях се запътил към вратата, но…
„Задръж за малко, шефе“. Този телепатичен тон ми беше познат, затова спрях.
„Какво има, Лойош?“
„Първо аз“.
„А? А. Добре“.
Отстъпих встрани. Тъкмо се канех да кажа на Варг да отвори вратата, но той пристъпи и го направи сам. Отбелязах си го. Лойош полетя.
„Чисто е, шефе“.
„Окей“.
Кимнах. Варг излезе пръв, после аз и след мен Темек. Свихме наляво и закрачихме по Медникарска. Дядо ми, докато ме учеше на източна фехтовка, често ме предупреждаваше да не се отвличам от сенките. Казвах му: „Ноиш-па, в Империята няма сенки. Небето винаги е…“.
— Знам, Владимир, знам. Не се разсейвай от сенките. Съсредоточи се върху мишената.
— Слушам, Ноиш-па.
Не знам защо ми хрумна това, точно тогава.
Стигнахме до Малаковия кръг, завихме надясно и поехме по Пътя Долен Кийрон. Вече бях във вражеска територия. Беше си като у дома.
Шарения път пресича Долен Кийрон под ъгъл, като му влиза от югозапад. След пресечката вляво имаше ниска каменна сграда, притисната между един обущарски дюкян и гостилница. От другата страна на улицата имаше триетажна постройка, разделена на шест апартамента.
Ниската сграда стоеше отдръпната на около четиридесет стъпки от улицата и имаше тераса, с подредени на нея десетина маси. Четири от тях бяха заети. Първите три подминахме, защото на тях седяха жени с дечица. На четвъртата, до вратата, седеше мъж в черно-сивото на дома Джерег. Все едно че носеше на гърдите си табела, на която пише „катил“.
Забелязахме го и продължихме. Варг влезе пръв. Докато изчаквахме, Темек се озърташе неприкрито, като турист в Имперския дворец.
Варг излезе и кимна. Лойош влетя и кацна на един празен рафт.
„Изглежда добре, шефе“.
Пристъпих и спрях точно на прага. Исках очите ми да привикнат със смътната светлина. Исках също така да се обърна и да драсна към къщи. Но вместо това само вдишах дълбоко няколко пъти и влязох.
Понеже аз канех, аз трябваше да избера и масата. Намерих една до задната стена. Седнах така, че да мога да наблюдавам цялото помещение (междувременно забелязах още двама от хората на Ларис), а Варг и Темек се настаниха на една маса на около петнайсет стъпки от моята. Бяха ми съвсем пред очите и в същото време — на вежливо разстояние, така че да не могат да чуват разговора.
Точно по обед в помещението пристъпи джерег на средна възраст (около хиляда години някъде). Лицето му беше невзрачно. Носеше средно тежък меч и беше с дълго наметало. По нищо не му личеше, че е професионален убиец. Не забелязах никакви издутини, под които можеха да се крият оръжия, очите му не шаваха като на убиец, не се държеше с онази постоянна готовност, която аз или всеки друг убиец щеше да разпознае. И все пак…
Все пак у него имаше нещо. Беше от онези рядко срещани особи, които излъчват власт. Очите му бяха спокойни, но студени. Ръцете му бяха отпуснати. Дланите му изглеждаха съвсем нормално, но си дадох сметка, че внушават страх.
Самият аз бях убиец, опитващ се да бъде „шеф“. Ларис може би беше „работил“ веднъж-дваж, но беше шеф. Беше създаден, за да върти бизнес. Можеше да внушава лоялност, да се държи добре с хората си и да изсмуква всеки възможен петак от всичко, което държи в ръката си. Ако нещата се бяха развили другояче, щях да я подкарам с Ларис вместо с Тагичатн и двамата сигурно щяхме да се разбираме много добре. Какъв срам.
Плъзна се пред мен, кимна ми и се усмихна топло.
— Баронет Талтош. Благодаря за поканата. Не минавам тук често. Заведението е добро.
Кимнах.
— За мен е удоволствие, милорд. Чух добри отзиви за него. Казаха ми, че се поддържа добре.
Усмихна се, разбрал, че знам, и сведе глава признателно.
— Разбрах, че и вие разбирате от ресторантьорство, баронет.
— Наричайте ме Влад. Да, малко. Баща ми…
Прекъсна ни келнерът. Ларис каза:
— Наденичките с пипер са много хубави.
„Шефе, аз…“
„Млъкни, Лойош“.
— Така чух. — Казах на келнера: — Две, моля. — И се обърнах отново към Ларис. — Смятам, червено вино, милорд. Мо…
— Ларис — поправи ме той.
— Ларис. Може би „Кааврен“?
— Чудесно.
Кимнах на катила — пардон, „келнера“ — той се поклони и тръгна. Обърнах се към Ларис с възможно най-топлата си усмивка.
— Трябва да е голямо удоволствие да се държи това място.
— Така ли смятате?
Кимнах.
— Кротко е, хубаво, постоянна клиентела — това е важното, нали знаете. Клиентелата ти да е редовна. Заведението е старо, нали?