Донесенията на Темек показваха, че и Ларис е предприел подобни мерки. От друга страна, късметът на Темек, изглежда, не работеше. Всички бяха стиснали уста. Накарах Мираф’н да му занесе кесия с хиляда империала, за да му помогне да поотвори някои от тези усти.
Другият ден, свършък, започна почти като предишните, но само докъм обяд. Тъкмо слушах новината, че бодигардът, убит, докато се мъчел да опази Нийлар, е пресъживен успешно, когато…
„Шефе!“
„Какво става, Темек?“
„Шефе, знаеш ли го оня лихвар, дето бачка на Северен Гаршош?“
„Да“.
„Спипали са го, докато е идвал при теб. Мъртъв е. Прилича на работа с брадва. Половината му глава липсва. Нося парите“.
„Мамка му!“
„Вярно, шефе“.
Казах го на Крейгар, докато се ругаех наум, че съм се издънил като последния тъпак. Просто не ми беше хрумнало, че Ларис ще посяга на хората, докато си правят доставките. Естествено, че знаеше кога се правят и откъде, но един от неписаните закони на джерег гласеше, че не крадем един от друг. Искам да кажа, никога не беше се случвало и съм готов да заложа какво ли не, че никога няма да се повтори.
Но това не значеше, че самите уредници са в безопасност. Никаква причина не съществуваше те да не бъдат „заковани“, а златото просто да се остави.
Тъкмо довършвах една хубава серия ругатни, когато осъзнах, че има да се вършат по-продуктивни неща. Не познавах никой от уредниците достатъчно добре, за да се свържа псионично, но…
— Крейгар! Мелестав! Върн! Мираф’н! Тук, бързо! Затварям кепенците и си сядам на дирника. Разделете си бизнесите, телепортирайте се до тях веднага и никой, който вече не е излязъл, да не си показва носа навън. По-късно ще осигуря защита за всеки от тях. Действай!
— Ъъ, шефе…
— Какво има, Мелестав?
— Не мога да телепортирам.
— По дяволите. Добре, Крейгар, покрий и неговото.
— Ясно, шефе.
Въздухът се завихри, от което ушите ми бръмнаха, и останахме двамата с Мелестав.
— Май имам още да уча за тоя бизнес, а?
Той се усмихна вяло.
— Май да, шефе.
Стигнаха навреме, изтърваха само един. Той също беше оставен мъртъв, но пресъживим. Златото, което носеше, почти покриваше пресъживяването.
Не губих повече време. Свързах се с Върн и Мираф’н и им казах веднага да се върнат при мен.
— Седнете. Така. В това торбе има три хиляди златни империала. Искам да разберете къде се канят да ликвидират Хнок — държи бардака малко по-нагоре по улицата. Разберете къде е убиецът и го оправете. Не знам дали сте вършили „работа“ преди и не ме интересува. Мисля, че ви бива за това. Ако не — кажете ми. Сигурно е само един. Ако са повече, оправете само един. Можете да използвате самия Х’нок за примамка, ако искате, но ви остава само един час до обичайния срок за доставката. След това вероятно ще станат подозрителни. Е, искате ли поръчката?
Спогледаха се и предполагам, че си казаха нещо псионично. Върн се обърна към мен и кимна. Подадох му торбето.
— Тогава я свършете.
Станаха и се телепортираха. Чак тогава забелязах, че Крейгар е влязъл.
— Е? — попитах го.
— Уговорих да донесат златото в следващите два дни, освен Тарн, който може да телепортира. Всеки момент трябва да дойде.
— Хубаво. Отново сме разорени.
— Какво?!
Обясних какво бях направил с парите. Той ме погледна със съмнение, но после кимна.
— Предполагам, че си прав, това е най-доброто. Но загазваме, Влад. Ще можеш ли да вземеш повече оттам, откъдето взе това?
— Не знам.
Той поклати глава.
— Много бавно наваксваме. Той е пред нас. Трудно ще се изравним.
— Кълна се в люспите на Барлън, знам го! Но какво можем да направим?
Той извърна очи. Нищо по-добро не му хрумваше.
„Недей да се потиш, шефе — каза ми Лойош. — Все нещо ще измислиш“.
Останах доволен, че все някой изпитва оптимизъм.
5.
Ето ви една отчайваща мисъл: изглежда, че всеки приятел, когото имам, за малко не ме е убил преди това. Мороулан например. Тъкмо бях почнал да въртя района си няма и от три недели, когато той реши да ме наеме за една поръчка. Значи за хора извън организацията по принцип не работя. Откъде накъде? А те ще ме подкрепят ли, ако ме спипат? Мога ли да разчитам на тях, че ще ми платят съдебните такси, ще подкупят или заплашат свидетелите и най-важното, ще си държат устата затворени? Друг път.
Но на Мороулан му бях дотрябвал за нещо и бе измислил толкова уникален начин да ме наеме, че ме изпълни с възхищение. Изразих възхищението си с толкова сияйни слова, че той едва не ми отсече главата със своя Чернопрът, пехотния батальон, маскиран като моргантски меч.