Но неща като тези минават и отминават. След време с Мороулан станахме добри приятели. Достатъчно добри, за да ми даде той — Господарят на дракони — заем, за да продължа една джерегска война. Но бяхме ли чак толкова добри приятели, че да го направи два пъти в продължение на три дни?
Едва ли.
Личният ми опит показва, че точно когато нещата изглеждат най-мрачни, продължават да изглеждат все така мрачни.
„Май днес ми е ден за отчайващи мисли, Лойош“.
„Ясно, шефе“.
Телепортирах се от апартамента си на едно място точно пред сградата с кантората и влязох, без да изчаквам стомахът ми да се успокои. Върн вече ме чакаше на улицата, а Мираф’н бе застанал до вратата.
— Как мина? — попитах.
— Готово.
— Добре. Сигурно ще искате да се покриете за ден-два.
Мираф’н кимна; Върн само сви рамене. Тримата влязохме в чакалнята.
— Добрутро, Мелестав. Крейгар вътре ли е вече?
— Не го видях. Но Крейгар го знаеш.
Влязох в кабинета си и видях, че нови съобщения няма. Това поне означаваше, че няма нови погроми.
— Ъъъ… шефе?
— Какво? Добрутро, Крейгар. Нищо ново, както виждам.
— Така е.
— Нещо от Темек?
— Нарвейн се е върнал с него. Друго няма.
— Добре. Аз ще…
„Шефе?“
„Темек! Тъкмо говорехме за теб. Имаш ли нещо?“
„Не точно. Но чуй: тъкмо бях почнал да душа по Грънчарски пазар и Шарената, и се отбих в оная бърлога за клава, да послушам клюките, и ми идва един дърт текла, не съм го виждал досега, нали? И вика: «Кажи на шефа си, че Кийра има нещо за него. Ще се срещне с него в задната стая на „Синия пламък“ след час. Това му кажи». И стана и излезе. Станах след него, няма и след десет крачки, но когато излязох, беше духнал. Според мене може да е нагласено, шефе, но…“
„Кога стана това?“
„Преди две минути. Огледах се за оня и после се свързах с теб“.
„Окей. Благодаря. Продължавай си работата“.
Скръстих ръце и се замислих.
— Какво има, Влад?
Предадох му разговора.
— Кийра ли? Мислиш ли, че има предвид Кийра Крадлата?
Кимнах.
— Трябва да е нагласено, Влад. Защо ще…
— Двамата с Кийра сме стари приятели, Крейгар.
Той ме погледна изненадано.
— Тъй ли? Не знаех.
— Добре. Тогава има шанс и Ларис да не го знае. А това значи, че може би е чисто.
— На твое място бих внимавал, Влад.
— Точно това смятам. Можеш ли да пратиш хора там, още сега, да огледат? И да се сложи телепортна преграда, никой да не влиза?
— Няма проблем. Къде беше, викаш?
— „Синият пламък“. Той е на…
— Знам. Хм. „Работил“ си там преди година и половина, нали?
— Откъде можеш да го знаеш, по дяволите?
Отвърна ми със загадъчната си усмивка.
— Има и още нещо.
— Какво?
— Собственикът му е вътре към нас със сто и петдесет. Бас държа, че ще се натегне много, ако се обърнем към него, както се полага.
— Интересно дали Кийра знае това?
— Би могла, шефе. Тя се „вре“, както казват.
— Аха. Добре. Имам още около петдесет минути. Хващай се за работа.
Той изчезна. Загризах замислено палеца си.
„Е, Лойош, ти какво мислиш?“
„Мисля, че е чисто, шефе“.
„Защо?“
„Просто чувство“.
„Хм. Хубаво. След като работата ти е да имаш чувства, предполагам, че ще трябва да им се доверя. Само че ако си сбъркал и ме убият, ще бъда много разочарован от теб“.
„Ще го имам предвид, шефе“.
Мираф’н излезе пръв, след него Лойош, после Върн. След него бях аз, а зад мен — Варг и Светулката. Лойош направи няколко кръга високо и се понесе пред нас.
„Всичко е чисто, шефе“.
„Добре“.
Всичко това — само за да прекосим едно малко каре.
Стигнахме до „Синия пламък“, свит между два склада, сякаш искаше да се скрие. Пръв влезе Светулката. Върна се, кимна и Лойош и Варг влязоха, аз — след тях. Смътното осветление никак не ми допадаше, но общо взето виждах добре. От двете страни до стените имаше четири сепарета, две маси за четирима по средата и три двойни около тях. В крайното сепаре, с лице срещу мен седеше един джерег, Шоен, който беше нает от Крейгар.
Шоен беше едно от онези наемни типчета, които могат да се оправят почти с всичко и да го свършат добре. Беше нисък, може би около два метра, и набит. Косата си носеше зализана назад, като Варг. Бачкаше като „мускул“, въртеше дребен бизнес със заеми, от време на време „чистеше“, понякога въртеше игри на шарийба — по едно или друго време беше вършил почти всичко. За известно време дори беше работил като свръзка на организацията в Имперския дворец. Със сигурност беше вършил „работа“ — беше всъщност един от по-благонадеждните убийци, които познавах. Ако не беше толкова пристрастен към хазарта или ако беше по-добър комарджия, още преди години щеше да е посъбрал достатъчно за пенсия. Бях много доволен, че сме го взели на наша страна.