Той ме погледна неловко.
— Не знам, Влад. Дали няма да е от полза първо да си поговорим?
— Откъде да знам? Почти нищо не знам за него.
— Значи това ще е първата ни стъпка. Да научим всичко, което можем.
— Ако ни остави време — отвърнах.
Крейгар кимна.
„Имаме още един проблем, шефе“.
„Кой, Лойош?“
„Бас слагам, че вече си се надървил“.
„О, я млъквай!“
2.
Когато влязох в организацията, някъде преди около три години, работех за един тип, Нийлар, в качеството си на онова, което наричаме „буца“. Той контролираше малък хазартен бизнес на улица „Северен Гаршош“. Лептата си плащаше на Уелок Ножа.
Уелок беше общо взето шеф на средно ниво. Районът му обхващаше от улица „Грънчарски пазар“ на север до „Хилядолетна“ на юг и от Скока на запад до Зъбеца на изток.
Всички тези „райони“ са доста спорни, а когато започнах работа за Нийлар, северният край, както и Грънчарска, бяха много спорни. Първия път, когато свърших „работа“, и третия, беше, за да се укрепи желанието на Ножа да си направи границата по-сигурна. Северният му съсед беше един миролюбив тип, Ролаан, който се опита да преговаря с Уелок, щото искаше Грънчарска, но не искаше война. Ролаан стана още по-миролюбив, след като един ден падна от кантората си на третия етаж. Помощникът му, Чарно Стъпката, се оказа още по-миролюбив, тъй че проблемът се уреди кротко. Винаги съм подозирал, че Стъпката е уредил кончината на Ролаан, щото иначе не допускам, че Уелок щеше да остави Чарно на мира, но така и не го разбрах със сигурност.
Това беше преди три години. Някъде по това време престанах да работя за Нийлар и преминах на работа направо за Ножа. Шефът на Ножа пък се казваше Торонан — движеше нещата от пристанището на изток до района „Малката Порта на смъртта“ на запад, и от реката на юг до улица „Исола“ на север.
Някъде около година и половина, след като Ролаан отпътува към Пропадите на Портата на смъртта, Уелок влезе в диспут с някой си от Лявата ръка. Мисля, че въпросният някой работеше в същата територия като Уелок (обикновено интересите ни не се застъпват), но не знам точно какъв беше проблемът. Един ден Уелок просто изчезна, а мястото му се запълни от един от помощниците му — Тагичатн (още не мога да произнасям името му правилно).
Работех като „посредник“ за Ножа, но този, новият, нямаше много добро мнение за източняците. Първия ден влязох в кантората му, скромно място на Медникарска, между Гаршош и Малаковия кръг. Обясних му какво съм правил за Уелок и го попитах „милорд“ ли предпочита да го наричам, или „шефе“, или да видя там дали ще мога да се науча да му казвам името правилно. Каза ми: „Наричай ме Бога-шеф“ и се разделихме.
До една неделя го намразих. До месец изникна друг бивш помощник на Уелок и почна да движи своя територия точно посред тази на Тагичатн. Това беше Ларис.
„Бога-шеф“ не можах да го изтърпя повече от два месеца. Много от тези, които работехме за него, забелязахме, че не предприема никакви действия срещу Ларис. Това се прие като признак на слабост. Рано или късно някой в организацията на Тагичатн или извън нея щеше да се възползва от това. Не знам какво щеше да стане, ако не беше решил да се самоубие — наръгвайки се в лявото око.
Почина една нощ. Същата нощ се свързах с Крейгар, който беше работил с мен за Нийлар и от време на време — за Уелок. В последно време Крейгар работеше като портиер в една кръчма на Пристанищна — изхвърляше пияни досадници. Казах му:
— Току-що наследих малко собственост. Какво ще кажеш да ми помогнеш да я опазим.
— Опасно ли е? — попита той.
— Адски опасно — рекох.
А той ми каза:
— Не, благодаря, Влад.
Казах му:
— Почваш с петдесет златни на неделя. Ако още сме заедно след две недели, взимаш седемдесет и пет, плюс десет процента от моето.
А той вика:
— Сто след две недели, плюс петнайсет процента от брутото.
— Седемдесет и пет. Петнайсет от нетото.
— Деветдесет. Петнайсет процента от нетото, преди да си го разделил с по-горе.
— Седемдесет и пет. Десет процента, преди да съм разделил.
— Дадено.
На другата сутрин секретарят на Тагичатн дойде и ни завари с Крейгар да си подреждаме кантората. Казах му:
— Можеш да бачкаш за мен, ако искаш. Казваш „да“ и получаваш десет процента повишение. Казваш „не“ и си заминаваш жив и здрав. Казваш „да“, ядосваш ме и те давам за храна на орките.
Каза ми „не“. Казах му:
— Аре, чупката.
После отидох при един бияч, казваше се Мелестав, който също мразеше бившия ни шеф и с когото бях работил един-два пъти. Бях чувал, че върши „работата“, и знаех, че е предпазлив. Казах: