— Оттам го знам.
— Добре. И сега к’во правим?
Помислих.
— Сериозни издънки не е имал, нали?
— Не.
— И също така никога не е започвал война.
— Не е съвсем вярно, Влад. Казаха ми, че той лично е водил битката срещу Ченгела, заради което Уелок му дал района.
— Но щом тогава е бил само наемен…
— Не знам — отвърна Крейгар. — Имам чувството, че в тази работа има нещо повече, но не мога да го разбера.
— Хм. Възможно ли е да е въртял и друг район, задкулисно или нещо такова?
— Може би. Или е държал някой клуб през главата на Уелок.
— Не ми се вярва. Ножа беше много печен, кучият му син.
Крейгар сви рамене.
— Чух от един, Ларис му предложил района на Ченгела, ако може да го държи. Опитах се да го проверя, но никой друг не го е чувал.
— А ти къде го чу?
— Един наемен изпълнител, който работил за Ларис през войната. Казва се Ищван.
— Ищван ли? Източняк?
— Не, просто е с източняшко име. Като Марио.
— Ако е като Марио, го искам!
— Знаеш какво имам предвид.
— Мда. Прати човек при Ларис. Предай му, че искам да се видя с него.
— Ще иска да разбере къде.
— Вярно. Виж дали има някой хубав ресторант от неговите и го уреди там. Утре на обед примерно.
— Ясно.
— И ми прати тук двама от биячите ни. Ще ми трябва протекция.
— Ясно.
— Действай. Излезе.
„Ей, шефе. Какво беше онова за «протекцията»?“
„Що питаш?“
„Имаш си мен, нали? За к’во са ти ония смешници?“
„За душевен мир. Лягай да спиш“.
Един от биячите, който бачкаше за мен, откакто поех района, се казваше Н’аал Лечителя. Прякора си получил най-напред, според разказа, когато го пратили да прибере закъсняло плащане от един благородник криота. Двамата с партньора му отишли до жилището му и почукали на вратата. Поискали парите, а онзи изсумтял и рекъл:
— За какво?
Н’аал носел един чук и му го показал.
— Аз съм лечител — рекъл му. — Виждам, че имаш цяла глава. Мога да те излекувам от това. — Криотата схванал намека, а Н’аал получил златото. Партньорът му разпространи случката и прякорът му лепна.
Все едно. Н’аал Лечителя влезе в кабинета ми два часа след като казах на Крейгар да прати съобщението. Попитах го за работата му.
— Крейгар ми даде да занеса едно съобщение.
— Получи ли отговор?
— Да. Видях един от хората на Ларис и му го предадох. Отговориха, че го устройвало.
— Добре. Сега и Крейгар ако рече да се появи, ще мога и да разбера къде…
— Тук съм си, шефе.
— А? Ох. Шаш. Н’аал, изчезни.
— Няма ме — отвърна той на път към вратата. Крейгар я ритна с пета след него и разкърши рамене.
— За къде е уредено? — го попитах.
— „Терасата“. Добро заведение. Не можеш да го напуснеш с по-малко от един златен на глава.
— Мога да си го позволя.
„Наденичките им с пипер са върхът, шефе“.
„Ти пък откъде знаеш?“
„Кълва им в боклучийската кофа чат-пат“.
Задай тъп въпрос и…
— Добре — продължих с Крейгар, — уреди ли ми охраната?
Той кимна.
— Двама. Варг и Темек.
— Стават.
— И аз ще съм там. Просто ще си седя кротко наблизо. Съмнявам се, че изобщо ще ме забележи. — Той се ухили.
— Добре. Някакъв съвет?
Той поклати глава.
— В това нещо съм новобранец като теб.
— Окей. Ще гледам да се оправя. Нещо друго?
— Нищо. Всичко върви гладко, както обикновено.
— Дано си остане така — казах и чукнах по бюрото. Той ме погледна изненадано. — Източняшки обичай — обясних. — Трябва уж да носи късмет.
Пак ме изгледа объркано, но не каза нищо.
Извадих една кама и почнах да си я премятам.
Варг беше от по-гадна школа от моята. Беше от онези хора, които просто смърдят на опасност — от ония, дето по-скоро ще те претрепят, отколкото ще те погледнат. Беше с ръста на Крейгар, което ще рече — нисък, и очите му бяха скосени леко нагоре, белег, който показваше, че някъде по родословното му дърво има дзурска кръв. Косата му беше по-къса от обичайното и я носеше зализана назад. Когато говориш с него, се държи съвсем сковано, без никакви излишни жестове, и те гледа с тесните си светлосини очи. Лицето му не издава никаква емоция, освен когато пребива някого. Тогава лицето му се изкривява в едно от най-добрите джерегски озъбвания, които съм виждал, и излъчва достатъчно омраза, за да накара цяла армия текли да хукнат презглава.
Нямаше абсолютно никакво чувство за хумор.
Темек беше висок и толкова тънък, че трудно ще го видиш, ако му подходиш странично. Имаше дълбоки кафяви очи — добродушни очи. Беше майстор в оръжията. Можеше да използва брадва, кривак, кама, нож за мятане, всякакви видове мечове и саби, шурикен, стрелички, разни видове отрови, въже и даже лист хартия. Също така беше доста приличен магьосник за джерег извън Патрула на кучките — Лявата ръка. Беше единственият изпълнител, за когото със сигурност знаех, че е вършил „работа“ — защото Крейгар му я беше възложил по мое нареждане.