Преди да почне тая история с Ларис, някакъв си Господар на дзури беше заел голяма сума от един мой човек и отказваше да я върне. Значи този Господар на дзури се падаше от така нареченото „голямо добрутро“; тоест в дома Дзур го смятаха за герой и си го беше заслужил на няколко пъти. Беше и чародей (което е малко повече от магьосник), и повече от „добър“ с меча. Поради което си въобрази, че не можем да му направим нищо, и реши да не ни връща борча. Пратихме му хора да го призоват към благоразумие, но той излезе толкова невъзпитан, че ги уби. Струваше ми хиляда и петстотин златни за моята половина за пресъживяването на единия (кредиторът естествено плати другата половина) и пет хиляди златни за семейството на втория, който не можеше да се пресъживи.
Значи тия суми не ги смятах за дреболия. Плюс това тоя, дето го загубихме, ми беше приятел по едно време. Общо взето, подразнен бях. Рекох на Крейгар:
— Не искам този индивид да замърсява повече света. Погрижи се, ако обичаш.
Крейгар ми каза, че наел Темек и му платил три хиляди и шестстотин златни — съвсем разумна цена за толкова страховит дзур. Е, след четири дни — четири дни, забележете, не четири недели — някой заби копие в тила на лорд Героя и закова с него лицето му в една стена. Също така липсваше лявата му ръка.
Когато Империята направи разследване, разбраха само, че ръката му се отвяла, когато се взривил собственият му чародейски жезъл, което освен това показваше, че защитните му магии са се издънили. Следователите свиха рамене и казаха: „Ми, Марио ще да го е направил“. Темек изобщо не го разпитаха…
Тъй че на другата сутрин повиках Темек и Варг в кабинета си и ги накарах да затворят вратата и да седнат.
— Господа — обясних им, — след няколко часа отивам в един ресторант, казва се „Терасата“. Там ще обядвам с едно определено лице и ще говоря с него. Има вероятност той да пожелае да ми нанесе телесни повреди. Вие трябва да го предотвратите. Ясно?
— Да — каза Варг.
— Няма проблем, шефе — рече Темек. — Ако опита нещо, ще го разфасоваме.
— Добре. — Ей такава приказка обичах. — Трябва ми също ескорт, дотам и обратно.
— Да — каза Варг.
— Без доплащане — каза Темек.
— Тръгвам оттук петнайсет минути преди обед.
— Ще сме тук — каза Темек. Обърна се към Варг. — К’во ще кажеш, да го видим мястото първо?
— Да — каза Варг.
Темек се обърна към мен.
— Ако не се върнем навреме, шефе, жена ми живее над „Кейброн и син“, има нещо за източняци.
— Много мило от твоя страна — отвърнах. — Чупката.
Той излезе. Варг смъкна за миг очи към пода, което при него минаваше за поклон, и го последва. След като вратата се затвори — преброих до трийсет — бавно, — после минах през стаята на секретаря и излязох на улицата. Видях отдалечаващите им се гърбове.
„Лойош, проследи ги. Виж дали ще направят това, което казаха“.
„Подозрителни сме, а?“
„Не подозрителни; параноични. Тръгвай“.
Той замина. Проследих полета му няколко мига и се прибрах. Седнах си в стола и извадих комплекта метателни ножове, който си държах в бюрото. Извърнах се наляво с лице към мишената и почнах да ги мятам.
3.
„Ей, шефе. Пусни ме“.
„Ида, Лойош“.
Излязох от кантората, отидох в дюкяна долу и отворих вратата. Лойош кацна на рамото ми.
„Е?“
„Точно както казаха, шефе. Влязоха, а аз ги гледах през вратата. Варг стоеше и оглеждаше, Темек си взе чаша вода. Това е всичко. Не говориха с никого и не им личеше да са в псионична връзка“.
„Хубаво“.
Върнах се в кантората. Проверих по връзката си за точно време по Имперския часовник и разбрах, че все още ми остава повече от час. Най-досадното в тоя бизнес е чакането.
Отпуснах се, кръстосах крака върху бюрото и зяпнах в тавана. Беше със сачак, боядисан преди време. Консервантска магия щеше да струва около трийсет златни и щеше да запази боята свежа поне още двайсет години. Но „Добричкия шеф“ не я беше направил. И боята, мръснобяла, вече се щърбеше и ронеше. Някой атира вероятно щеше да го приеме като поличба. За щастие не бях атира.